Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Не се съмнявам. — Устните на ба се извиха в нещо подобно на самодоволна усмивка.

Служителят отстъпи с недоволна гримаса и посегна към комуникатора си. „Тръгвай, тръгвай!“ — помисли си Майлс, докато се настаняваше. Колата се насочи през градината направо на югозапад. Движеха се достатъчно бързо, за да може Майлс да усети вятъра в косите си. След няколко минути се спуснаха недалеч от Звездните ясли, които слабо проблясваха между дърветата.

Странна процесия от мехури се придвижваше към нещо, което очевидно беше товарен заден вход на сградата. Пет мехура — по един от всяка страна и един отгоре — водеха навътре в предполагаемия склад шести, който се блъскаше в мехура отгоре. При всеки допир на силовите полета се разнасяше звук, наподобяващ бръмченето на разгневени оси. Ба подкара малката си кола в края на процесията и я последва вътре в сградата. Вратата зад тях се затвори и Майлс чу как щракнаха многобройни резета.

Складът беше абсолютно утилитарен, ако не се броеше настилката от цветен полиран камък, образуващ геометрични мотиви. И беше празен. Единствено хоут Райън Дегтиар, облечена в свободно падащите си бели дрехи, беше тук в креслото си и чакаше. Бледото й лице беше напрегнато.

Петте мехура се отпуснаха на пода и силовите им полета изчезнаха, като разкриха пет от съпругите, които Майлс беше срещнал на съвета. Шестият мехур упорито не се спускаше и си оставаше бял и непроницаем.

Майлс изскочи от колата и забързано закуцука към Райън.

— Иван там ли е? — веднага попита той, като сочеше мехура.

— Така предполагаме.

— Какво става?

— Шшт. Изчакайте. — Тя направи грациозен успокояващ жест. Майлс стисна зъби и се опита да овладее възбудата си. Намръщена, Райън пристъпи напред и вдигна глава.

— Ако се предадеш и сътрудничиш — ясно произнесе тя към мехура, — може и да проявим милост. Ако се противопоставиш, с теб е свършено.

Мехурът остана все така непроницаем и неподвижен. Не можеше да избяга. Нямаше и да нападне. „Но Иван е вътре.“

— Добре — въздъхна Райън, извади от ръкава си някакъв подобен на писалка предмет, върху който беше нанесена познатата украса, направи някакви настройки, насочи го към мехура и натисна някакво копче. Мехурът изчезна и носещият се във въздуха стол с трясък се стовари на пода. От облака бели дрехи и кафява коса се разнесе вик.

— Не знаех, че подобно нещо е възможно — възкликна Майлс.

— Само Небесната господарка разполага с универсалния код — каза Райън, скри устройството в ръкава си, пристъпи още крачка напред и спря.

Хоут Вио д’Чилиан държеше с едната си ръка отпуснатото тяло на Иван, а в другата стискаше тънък нож, опрян в гърлото му. Ножът изглеждаше много остър. Очите на Иван бяха отворени, с разширени зеници, но подвижни. Беше парализиран, но в съзнание. „И жив. Слава Богу.“

„Все още жив.“

Доколкото Майлс можеше да прецени, хоут Вио д’Чилиан не би се поколебала нито за миг да пререже гърлото на един безпомощен човек. Искаше му се гем-полковник Бенин да е свидетел на всичко това.

— Само още една крачка и вашият бараярски слуга е мъртъв — каза хоут Вио. Майлс предположи, че наблягането върху „слуга“ е някакъв опит за обида. Но не беше сигурен, че опитът е успешен.

Майлс внимателно се приближи до Райън и заобиколи стола, но без да се приближава. Хоут Вио го проследи с изпълнен с омраза поглед. Хоут Пел, която се намираше точно зад нея, кимна на Майлс. Креслото й безшумно се издигна и се насочи към вратата на Яслите. Може би отиваше за помощ? Или за оръжие? Пел беше делова… той трябваше да спечели време.

— Иван! — възмутено възкликна Майлс. — Иван не е човекът, който ви трябва!

Хоут Вио се намръщи.

— Какво?

Разбира се. Лорд Хикс искаше ръцете му да останат чисти и винаги беше използвал други мъже и жени, които да вършат черната работа вместо него. Майлс сам беше тичал нагоре-надолу и сам си вършеше черната работа. Ето защо лорд Хикс сигурно беше решил, че Иван е човекът, който стои зад всичко.

— По дяволите! — извика Майлс. — Какво си помислихте? Че той организира цялото това представление само защото е по-дълъг и изглежда по-добре ли? Това е подходът на хоут, нали? Вие… ама че сте слабоумни! Аз съм мозъкът зад всичко това! Аз ви притиснах до стената още от самото начало, не знаехте ли? Не! Никой дори не си прави труда да погледне на мен сериозно! — Очите на Иван, които все още бяха единствената движеща се част от тялото му, се разшириха още повече. — И така вие отвлякохте погрешния човек. Разобличихте се само за да се доберете до онзи, който бие на очи!