Лоис Бюджолд - Сетаганда

— О, да, сър.

— Какво да правим ако не се върнеш след час? — попита Иван.

— Ще чакате. — Той им кимна сърдечно и последва мехура по алеята.

Стигнаха до едно закрито място, осветено от ниско поставени разноцветни фенери и заобиколено от цъфтящи храсти. Мехурът се завъртя и внезапно изчезна. Майлс се озова пред друга облечена в бяло красавица, седяща на стола си като на трон. Косата й беше руса, сложно подредена и увита около раменете й, наподобяваше смътно на златна броня за шия. Изглеждаше на около четиридесет стандартни години, което означаваше, че може би е поне два пъти по-възрастна.

— Хоут Райън Дегтиар ми поръча да ви заведа — каза тя. Премести гънките на робата си от лявата страна на стола, разкривайки дебело тапицираната седалка. Погледът й сякаш преценяваше колко е висок — или по-скоро нисък. — Нямаме много време. Можете да… кацнете тук.

— Колко… интересно! — Само ако беше Райън… Е, поне щеше да провери някои свои теории за техническите характеристики на мехурите. — Ъъ… имате ли някаква идентификация, милейди? — допълни той почти извинително. В края на краищата последният заподозрян да пътува в подобен мехур беше свършил с прерязано гърло.

Тя кимна, сякаш беше очаквала подобен въпрос, и завъртя дланта си, разкривайки пръстена на Звездните ясли.

При сегашните обстоятелства това беше максималното, което можеше да изисква. Той внимателно се приближи и се покатери на креслото, като се хвана за облегалката. И двамата внимаваха да не се докосват. Дългите пръсти на ръката й пробягаха по контролния пулт, вграден в дясната облегалка за ръка, и силовото поле отново се включи. Бледата бяла светлина се отразяваше от храстите.

Виждаха съвсем ясно, като се изключваше тънката като черупка на яйце мъглива сфера, която отбелязваше очертанията на силовото поле. Звуците също се чуваха добре, много по-качествено, отколкото когато излизаха от мехура. Можеше да чуе гласовете и звъна на чашите на балкона над тях. Минаха отново покрай посланик Воробьов и Иван, които любопитно се взираха, без да са сигурни дали това е същият мехур, който бяха видели преди малко. Майлс потисна абсурдното си желание да им помаха с ръка.

Противно на очакванията му, не се насочиха към фоайето с асансьора, а към края на покрива. Там стоеше домакинята им. Тя кимна и отвори кодираното защитно силово поле, позволявайки на сферата да излезе на малка площадка за летателни апарати. Отразената светлина на паважа изчезна — хоут-дамата беше затъмнила мехура. Майлс погледна нагоре в очакване да забележи леколет или друго летящо превозно средство.

Вместо това мехурът плавно се приближи до ръба и се спусна право надолу покрай стената.

Майлс конвулсивно се вкопчи в седалката, като се мъчеше да не закрещи, да не стисне своята домакиня-пилот за гърлото или да разкъса бялата й дреха. Те падаха свободно, а той мразеше височините… дали това не беше съзнателен опит за убийство, при което убийцата щеше да жертва и себе си? „О, Господи!…“

— Мислех си, че тези неща не могат да се издигат на повече от метър над повърхността — успя да произнесе той. Независимо от всички усилия, които полагаше, гласът му трепереше.

— Ако имате достатъчно начална височина, можете да контролирате спускането — спокойно отговори тя. Въпреки първото ужасно впечатление на Майлс, те всъщност не падаха надолу като камък. Плъзгаха се по крива над булевардите и парковете далеч под тях, към купола на Небесна градина.

Майлс ужасен се сети за вещицата Баба Яга от бараярските приказки, която летеше във вълшебен казан. Тази вещица не можеше да се определи като стара и грозна. Но точно в този момент не беше напълно убеден, че не се храни с непослушни деца.

След няколко минути намалиха скоростта си до скоростта на пешеходец. Бяха на няколко сантиметра над тротоара недалеч от един от малките входове в Небесна градина. Пръстите й пробягаха отново по контролния пулт и бялото сияние се появи отново.

— Ах — с бодър тон каза тя. — Не бях правила това от години. — Почти се усмихна, като… човек.

Майлс беше поразен, когато минаха покрай охраната, сякаш нея я нямаше. Последва само бърз обмен на електронни кодове. Никой не спря и не претърси мехура. Униформените мъже, които биха претърсили внимателно всеки един чужденец, стояха с уважение настрани, свели поглед към земята.

— Защо не ни спряха? — възкликна Майлс, неспособен да надмогне усещането, че щом той може да ги види и чуе, значи и те го виждат и чуват.