Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Това е най-интересното нещо, което съм виждал от пристигането ми на Ета Сета. Разбирате ли, то е по моята част. Поемал съм някои граждански дела у дома. Разследвал съм убийства… при това, бих казал, успешно. — Е, в интерес на истината, беше разглеждал само едно подобно дело. Но какъв ли беше опитът на сетаганданския офицер в подобни неща? Небесна градина бе доста добре подредено място. — Често ли се случват подобни инциденти?

— Не. — Бенин се взираше в Майлс с все по-голям интерес.

Значи човекът можеше да е добре подготвен на теория, но му липсваше практически опит, поне откакто е заел поста си. Но въпреки това беше много бърз в долавянето на нюансите.

— Според мен кремирането на тялото е ужасно прибързана постъпка. По-късно винаги се появяват нови въпроси.

— Уверявам ви, лорд Воркосиган, че ба Лура не е бил донесен безчувствен в ротондата, жив или мъртъв. Дори церемониалната охрана би забелязала това. — Дали леката промяна в тона му не подсказваше, че церемониалната охрана се избира според външността, а не според способностите?

— Е, всъщност имам една теория — ентусиазирано продължи да бърбори Майлс. — И точно вие сте човекът, който би могъл да я докаже или отхвърли. Някой забелязал ли е жертвата да влиза в ротондата?

— Не точно.

— Нима? А мястото, на което лежеше… не зная каква видимост осигуряват камерите, но онова място трябва да е било извън обсега им. Или не е било, но, да кажем, петнадесет-двадесет минути преди да бъде открито тялото, нали?

Нов замислен поглед.

— Прав сте, лорд Воркосиган. При нормални обстоятелства цялата ротонда е под наблюдение, но поради размерите на катафалката… е, имаше и закрити райони.

— Аха! Как тогава жертвата е знаела точно… не, нека се изразя по друг начин. Кой би могъл да знае за онова невидимо място при краката на императрицата? Вашите собствени хора, и освен тях? Колко отгоре ви спускат нареждания, полковник Бенин? Не ви ли притискат отгоре да потвърдите набързо самоубийството и да закриете делото?

Бенин трепна.

— Бързото изясняване на това недостойно прекъсване на тържествената церемония е най-целесъобразно. Аз го желая също тъй много, както и всички останали. С което опираме до моите въпроси към вас, лорд Воркосиган. Ако ми разрешите!

— О, разбира се.

Майлс замълча и в момента, когато Бенин отвори уста, добави:

— Да не би да сте тук в извънработно време? Възхищавам се на усърдието ви.

— Не. — Бенин отново пое дъх и се съсредоточи. — Лорд Воркосиган, нашите записи показват, че сте напуснали приемната зала, за да се срещнете насаме с една хоут-дама.

— Да. Тя беше изпратила свой слуга с покана. Не можех да откажа. Освен това… бях любопитен.

— Не се и съмнявам — промърмори Бенин. — Какъв беше предметът на вашия разговор с хоут Райън Дегтиар?

— Защо питате? Със сигурност сте записали всичко.

Със сигурност не бяха, иначе тази среща щеше да се състои два дни по-рано, още преди Майлс да напусне Небесна градина. И щеше да протече не чак толкова вежливо. Но Бенин определено разполагаше с документирани доказателства на това как Майлс напуска приемната зала, както и с признанията на слугата.

— Независимо от това — неутрално каза Бенин.

— Е… трябва да си призная, че за мен разговорът беше доста смущаващ. Нали разбирате, тя е генетик.

— Да.

— Вярвам, че интересът й към мен… извинете, но това ме засяга лично. Вярвам, че интересът й към мен беше от генетично естество. Навсякъде говорят, че съм мутант. Но моите физически недъзи са изцяло тератогенни, резултат от отрова, която съм поел преди да се родя. Не са генетични. За мен е много важно да ме разбират правилно. — Майлс си помисли за подслушвачите от ИмпСи. — Очевидно хоут-дамите се интересуват от необичайни естествени генетични промени, необходими им за техните изследвания. Хоут Райън Дегтиар изглеждаше леко разочарована като откри, че не представлявам интерес за нея, в смисъл от гледна точка на генетиката. Или поне аз останах с такова впечатление. Непрекъснато намекваше за това… не съм сигурен, но имам чувството, че интересът й беше… да кажем, съмнителен. Мотивите й не ми се сториха особено професионални. — Майлс приветливо се усмихна. Така. Това бяха най-общите и убедително звучащи глупости, които успя да измисли в момента и които оставяха достатъчно място за онова, което полковникът беше из-копчил от Райън. Ако изобщо се бе добрал до нея.

— А онова, което мен ме заинтересува, беше мехурът от силово поле на дамата — продължи Майлс. — То никога не се докосна до земята. Помислих си, че тя сигурно седи в някакъв носещ се във въздуха стол.