Лоис Бюджолд: Братя по оръжие

На изхода на Седма кула спряха, за да се обуят. Майлс смяташе да изтичат до най-близките храсти и да заобиколят полицейските коли, пръснати из парка, отделящ кулата от града.

— Носиш ли си плоската? — прошепна той на Иван.

— Даже да я носех, отдавна щеше да е празна. Защо?

— Помислих си как да обясним защо трима мъже мъкнат изпаднала в безсъзнание жена през парка по това време на нощта. Ако можехме да напръскаме Куин с малко бренди, щяхме да се престорим, че я връщаме у тях след купон или нещо подобно. Гаденето след зашеметяване е почти като махмурлук, така че щеше да е убедително.

— Знам, че имаш чувство за хумор. Обаче не си нося плоската. Тръгваме ли?

— Да! Не, почакай… — От небето се спускаше гравитокар. Цивилен — но някакъв полицай излезе от близката площадка да го посрещне. От гравитокара слезе възрастен мъж и двамата с полицая се запътиха към кулата. — Хайде.

Иван хвана Куин за раменете, Марк — за краката, и тримата с Майлс тичешком пресякоха откритото пространство до парка.

— Господи, Майлс! — задъхано рече Ворпатрил, когато спряха в храсталака, — защо не си потърсиш някоя по-дребна жена? Така ще е по-логично…

— Я стига! Тя тежи само колкото двойно бойно снаряжение. Направо си е лекичка… — Не се чуваха викове, никой не ги преследваше. Районът в близост до кулата навярно бе и най-безопасен. Отдавна го бяха сканирали и претърсили. Вниманието на полицията сигурно бе насочено към границите на парка. Които трябваше да пресекат, за да стигнат до града и да избягат.

Майлс се взря в сенките. Заради изкуственото осветление наоколо, очите му не се приспособяваха към мрака толкова бързо, колкото му се искаше.

Иван също се взираше напрегнато.

— Не виждам ченгета в храстите — измърмори той.

— Не гледам за ченгета — прошепна му Майлс.

— За какво тогава?

— Марк каза, че по него стрелял мъж с боядисано лице. Да си виждал такъв?

— Хм… може полицията да го е пипнала. — Все пак Иван хвърли поглед през рамо.

— Възможно е. Марк, в какъв цвят беше боядисано лицето му?

— Основно в синьо. С бели, жълти и черни мазки. Гем-лорд със среден ранг, нали така?

— Центурион-капитан. Щом си искал да заемеш мястото ми, трябва да можеш да разпознаваш отличителните гем-знаци и насън.

— Имаше толкова много за учене…

— Както и да е. Иване, наистина ли си готов да повярваш, че центурион-капитан, изключително опитен, пратен от щаба и положил тържествен обет за лова си, ще позволи на някое лондонско ченге незабелязано да се приближи и да го зашемети? Другите бяха обикновени войници. Сетаганданците просто ще им платят гаранциите и ще ги освободят. Един гем-лорд обаче би предпочел да умре, отколкото да се опозори така.

— Страхотно! — възкликна Иван.

Продължиха напред сред дървета, шубраци и сенки. В далечината вече се чуваше свистенето и бръмченето на трафика по главната крайбрежна улица. Подлезите несъмнено бяха блокирани. Скоростните магистрали бяха оградени и строго забранени за пешеходци.

Край алеята, водеща към главния подлез, имаше синтбетонна беседка. Отначало Майлс я взе за обществена тоалетна, но когато се вгледа по-внимателно, видя, че има само една заключена врата. Прожекторите, които трябваше да я осветяват, бяха счупени. В този момент вратата бавно започна да се отваря. Появи се нечия ръка, стиснала оръжие. Майлс насочи зашеметителя си натам и затаи дъх. Показа се тъмен силует.

— Капитан Галени! — прошепна Майлс.

Комарецът се стресна, забърза към тях и тихо изруга, щом установи, че храстите, в които се крият, всъщност са тръни.

— Проклет да съм. Още сте живи.

— И аз се чудех за вас — призна Майлс.

Галени изглеждаше странно. Нямаше го безмълвното вцепенение, в което бе изпаднал след смъртта на Сер Гален. Почти се усмихваше, наелектризиран от малко идиотска възбуда, сякаш бе под въздействието на двойна доза стимуланти. Дишаше тежко, синини покриваха лицето му, устата му кървеше. Подутата му ръка стискаше оръжието — сетаганданска плазмена пушка. От кончова на ботуша му стърчеше дръжка на нож.

— Случайно, хм, да сте се натъквали на човек с боядисано в синьо лице? — попита Майлс.

— О, да — с нетипично за него задоволство отвърна Галени.

— По дяволите, какво стана?

Галени заговори с бърз шепот:

— Не успях да намеря вход близо до мястото, където те оставих. Забелязах онзи сервизен вход ей там — той посочи с глава вратата на беседката — и реших, че може да е тунел, водещ към дигата. Оказах се прав. Под целия парк има сервизни тунели. Но вместо да изляза в дигата, се озовах на пешеходно кръстовище под Каналната магистрала. Където се сблъсках… познай с кого.