Лоис Бюджолд - Огледален танц

— Искам да съм аналитик на ИмпСи. Такъв, който не изпраща хората си където не трябва или с пет дни закъснение. Или неподходящо подготвени. Искам да седя по цял ден в ниша в някоя крепост и да правя всичко както трябва. — Зачака тя да се присмее на идеята му.

Вместо това, за негова изненада, тя кимна сериозно.

— Като човек от щаба на ИмпСи ти казвам, че ще бъда доволна.

Отдаде чест и излезе. Той беше озадачен от погледа, който му хвърли преди да се спусне по тръбния подемник. Не беше любов. Не беше и страх.

„Оо. Така значи изглежда поглед, изпълнен с уважение!

Трябва да свикна с тези погледи.“

Остана за известно време неподвижен, загледан през прозореца. Но рано или късно трябваше да се размърда. Дали да не използува като извинение счупения си крак, за да вземе антигравитационен стол? Лили му беше обещала, че нейните стимуланти ще му осигурят шест часа облекчение, след което ще дойдат болките — жестоки биоглаворези с тояги с набити шипове, търсейки разплата за нервния му дълг. Зачуди се дали този абсурден неясен образ не е първият знак на приближаващия се биохимически колапс. Молеше се да издържи поне докато се прибере успешно на совалката на ИмпСи. „Оо, братко. Закарай ме у дома.“

В тръбния подемник се чуха гласове. Появи се Майлс с една Дърона. Беше слаб като скелет и мъртвешки блед в дадения му от Дърона сив костюм. Двамата, изглежда, някак си се допълваха в растежа. Марк реши, че ако би могъл по някакъв магически начин да прехвърли директно на Майлс всичките килограми, които Риовал му бе натрапил през последната седмица, и двамата ще изглеждат много по-добре. Но ако той продължеше да става все по-пълен, дали Майлс щеше да се изтощи съвсем и накрая да изчезне? Обезпокоителна мисъл. „Всичко това е от лекарствата, момче, от лекарствата.“

— А, добре — каза Майлс. — Елена ми съобщи, че все още си тук. — С весел вид на илюзионист, представил особено добър номер, той подкани младата жена да пристъпи напред. — Позна ли я?

— Това е Дърона, Майлс — каза Марк с тих, уморен глас. — Ще ги виждам и в сънищата си. — Той замълча. — Това някакъв трик ли е? — После я позна и смаян се изправи. Клоновете могат да се различават… — Това е тя!

— Точно така — усмихна се Майлс доволен. — Измъкнахме я от Барапутра, двамата с Роан. Тя отива на Ескобар със сестрите си.

— Ах! — Марк се облегна. — Ах. Ох. Добре. — Потърка се колебливо по челото. „Ти загуби играта, Ваза Луиджи! Едно на нула за мен.“ — Не предполагах, че се интересуваш от спасяване на клонове, Майлс.

Майлс намигна.

— Вдъхнових се от теб.

Аха. Той не искаше да омаловажи победата му над Риовал. Очевидно беше довлякъл упоритата девойка, за да го зарадва и ободри. Но пък имаше и елемент на слаба ревност. За първи път в живота си Майлс чувстваше на врата си горещия дъх на братската конкуренция. „Наистина ли те изнервям? Ха! Свиквай, момче. Живях с това двайсет и две години.“ Майлс беше говорил за Марк като „моя брат“ със същия тон, който използуваше, когато казваше „моите ботуши“ или, може би, „моят кон“. Или — признай си сега — „моето дете“. Някакъв неясен патернализъм. Изведнъж Марк разбра, че има едно приятно ново хоби, което ще му осигури занимавка през следващите години. „Господи, аз започвам да се радвам да съм ти брат!“

— Да — каза Марк весело. — Ти можеш да направиш същото. Знаех, че можеш, ако се опиташ. — И се усмихна. За негова изненада смехът му се превърна в хълцане. Той потисна и двете. Не се осмели да се засмее високо или да изрази някаква друга емоция точно сега. Много трудно се владееше. — Много се радвам — каза той с колкото се може по-безразличен глас.

Майлс, разбрал цялата игра, кимна и със също толкова безразличен глас каза:

— Добре.

„Благословен да си, братко.“ Майлс най-после бе разбрал какво значи да ходиш по ръба на бръснач.

И двамата погледнаха към момичето. Тя се размърда неспокойно под тежестта на това двойно очакване, отметна черната си коса и успя да промълви:

— Когато те видях за първи път — каза го на Марк, — не те харесах много.

„Когато ме видя за първи път, и аз не се харесвах много.“

— Да? — окуражи я той.

— Аз и сега продължавам да мисля, че изглеждаш смешен. Дори по-смешен от него. — Тя кимна към Майлс, който се усмихна иронично. — Но… но… — Думите й изневериха. Предпазливо и колебливо, като волна птичка, доближаваща се до ръката, която я храни, тя се осмели да пристъпи до него, наведе се и го целуна по подпухналата буза. После, пак като птичка, отлетя.