Лоис Бюджолд - Огледален танц

— Ще бъда щастлив да ви посетя на Ескобар, госпожо.

— Ще се радвам да се срещнем, господине — отвърна тя с престорена сериозност.

„По дяволите, тя би могла да бъде единствената, тя подценява себе си…“

Лили Младша, която седеше на канапето и ги наблюдаваше, се закашля. Майлс я погледна и си спомни за бягството й от Дендариите.

— Знае ли Марк, че си тук, Лили? — попита той.

— Не зная. Бях с Роан.

— Последния път, когато Марк те е видял, си си тръгнала с Ваза Луиджи. Аз мисля… че той би искал да чуе, че си променила решението си.

— Той се опита да ме убеди да остана на кораба. Но не говори така добре както вас — призна тя.

— Но той направи всичко това. Той ти плати пътя до Ескобар. С цената на… — Не беше сигурен, че иска да мисли за цената. — Аз просто го последвах. Хайде, ела. Кажи му поне здравей, довиждане, благодаря. Нищо няма да ти струва, а подозирам, че за него ще означава доста.

Тя стана и с нежелание го последва. Роан одобрително им кимна и продължи припряно да опакова.

— Намери ли ги? — попита лорд Марк.

— Да — отговори тихо Ботари-Джесек.

— Унищожи ли ги?

— Да.

Марк се изчерви, подпря натежалата си глава на стола на Лили и въздъхна.

— Видяла си ги. Казах ти да не ги гледаш.

— Трябваше да съм сигурна, че съм взела каквото трябва.

— Не, не трябваше. Трябваше просто да унищожиш всичко.

— Точно това направих накрая. Започнах да гледам. После изключих звука, пуснах ги да се пренавиват напред и правих само отделни проверки.

— По-добре да не го беше правила.

— Прав си. Но нямаше как. Марк, тези холовидеозаписи бяха стотици часове. Не можех да повярвам, че са толкова много.

— Всъщност бяха само около петдесет часа. Или може би… петдесет години? Но те правеха едновременно по няколко. Винаги можех с крайчеца на окото си да видя във въздуха да се носи холовидеокамера, независимо какво ставаше. Не зная дали Риовал ги правеше, за да проучва и анализира, или просто за развлечение. Предполагам, че и от двете по малко. Средствата му за анализ бяха ужасни.

— Аз… не разбирам някои неща от онова, което видях.

— Искаш ли да ти ги обясня?

— Не.

— Добре.

— Мога да разбера защо искаше да бъдат унищожени. Вън от контекста… те биха били ужасен инструмент за шантаж. Ако искаш да се закълна, че ще пазя тайна, готова съм да го направя.

— Не за това. Нямам никакво намерение да пазя нищо от това в тайна. Никой няма да може отново да ме командва. Да измъкне отново тайните ми. Изобщо, що се отнася до мен, можеш да разкажеш на цялата галактика. Но… ако ИмпСи се добере до тези записи, те ще отидат в ръцете на Илян. А той няма да може да ги скрие от графа, нито от графинята, макар да съм сигурен, че ще се опита. Или, евентуално, от Майлс. Можеш ли да си представиш графа или графинята, или Майлс да ги видят?

Тя пое дъх и стисна зъби.

— Започвам да разбирам.

— Помисли за това. Аз вече го сторих.

— Лейтенант Иверсън побесня, когато разбра, че съм влизала. Кани се да изпрати по каналите оплаквания.

— Да изпраща. ИмпСи изкарва на показ всички оплаквания срещу мен или от мен, и аз ще изпратя оплаквания от тях. Например, къде, по дяволите, бяха те през последните пет дни. Няма да имам никакви угризения на съвестта, нито милост и ще отправя обвинения към всички от Илян надолу. — Той изръмжа ядосано.

Лицето й беше зелено-бяло.

— Аз… много съжалявам, Марк. — Ръката й нерешително докосна неговата.

Той я хвана за китката и здраво я стисна. Ноздрите й пламнаха, но тя не трепна. Той се надигна — или поне се опита да се надигне.

— Не смей да ме съжаляваш! Аз победих! Ако искаш, запази съчувствието си за барон Риовал. Аз го хванах. Измамих го. Победих го в собствената му игра, на собствен терен. Няма да позволя да превърнеш победата ми в поражение заради своите проклети… чувства. — Той пусна китката й. Тя я разтри. Наблюдаваше го спокойно. — Точно там е работата. Аз мога да се отърва от Риовал, ако не ми пречат. Но ако научат онези неща… ако имаха тези проклети видеозаписи… те никога нямаше да могат да оставят този случай. Вината им би продължавала да ги кара да се връщат към него и да продължават да връщат и мен. Аз не искам вечно да се сражавам с Рай Риовал в моята, или пък в техните глави. Той е мъртъв. Аз съм жив. Точка.

Той спря и изсумтя.

— Разбирам — въздъхна Ботари-Джесек.

Навън персоналната совалка на Дендарии, пилотирана от сержант Таура, се вдигна с първия товар от Дърони и се отправи към яхтата на Марк на орбита. Той продължи да мълчи, докато тя се изгуби от погледа му. „Да. Вървете, вървете, вървете. Махнете се от тази дупка, вие, аз, всички клонове. Завинаги. Станете човешки същества, ако можете. Ако мога.“