Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

Остана без дъх, когато ледената вода нахлу в ботушите му и покри слабините му, но продължи напред, докато подът не изчезна под краката му. Пое си дълбоко въздух, задържа го, обърна се и започна да се изтласква по протежение на наводнения таван на тунела. Надолу, надолу… усещаше как налягането расте в ушите му, дори и след като заглъхнаха безчувствени. После нагоре, благодаря ти, Боже! Оттук нататък тунелът само се изкачваше. Той се заизтласква по-бързо. Но ако в другия край нямаше въздушен джоб, той…

Ръката му плясна и хлътна в нищожното съпротивление на въздуха, после изскочи и главата му. Той загълта също както преди малко бе гълтал Мат. Имаше слаба светлина — нечия лампа все още гореше. Краката му стъпиха на твърда земя и той изгази до суха скала. Трепереше, настръхнал от студ, а пръстите му се бяха превърнали в разкривени безчувствени пръчки.

Бирс стоеше до ръба на водата и хлипаше. В сенките на пода близо до стената се гърчеше някаква фигура — явно Никлаус — и го ругаеше. Ругатните спряха за миг.

— Тур? Ти ли си?

Тур коленичи до Никлаус и го опипа за рани. Ръбът на надвиснал скален пласт притискаше крака на Никлаус към пода. Костта беше раздробена, плътта бе кашеста и подута. Плочата беше толкова голяма, по дяволите! Тур грабна една захвърлена наблизо кирка, промуши края й отдолу и натисна. Плочата едва-едва се помести.

— Бирс, помогни ми! — извика настоятелно Тур, но Бирс продължи да хлипа, сякаш нито чуваше, нито виждаше, така изгубен в собствената си въображаема неволя, че не забелязваше реалната на няколко крачки зад себе си. Тур отиде при него и го разтърси за раменете, отначало лекичко, а после доста силно. — Стегни се, глупако!

Бирс не спря да плаче, но все пак се размърда. С помощта на кирката, една лопата и лост, както и на камъни, които набутваха под плочата, за да удържат всеки спечелен с мъка и пъхтене рунд, двамата най-после я повдигнаха достатъчно. Никлаус изкрещя, когато кръвта нахлу обратно в крака му, но все пак успя да го издърпа и да се претърколи настрана.

— Водата продължава да се покачва — каза Тур.

— Беше предсказано! — захленчи Бирс.

Ръцете на Тур се свиха в юмруци и той се наведе над мъжа.

— Вещицата е била права. Наистина ти е писано да се удавиш. Аз лично ще ти държа главата под водата, ако не ми помогнеш!

— Добре му го каза, Тур — простена Никлаус.

Бирс се сви и захленчи по-тихо.

— Хвани Никлаус за другата ръка. Трябва само да задържите въздуха си и да се избутвате покрай стената.

Другите двама се справиха с лекота.

Довлякоха Никлаус до водата и зацапаха напред. Тур се оттласна с крака и се гмурна. Бирс изпищя паникьосано и отстъпи назад.

Безнадежден случай. Като влачеше Никлаус, който запази достатъчно самообладание поне да опипва стената със свободната си ръка и да помага в изтласкването, Тур продължи напред. Този път водата изсмукваше по-бързо топлината от уморената му плът. Когато изскочиха на повърхността, Никлаус припадна.

Но майстор Ентелбух и Фарел ги чакаха заедно с още двама мъже. Тримата работници бързо сложиха Никлаус върху едно одеяло и го понесоха към шахтата.

— Някой остана ли? — попита майстор Ентелбух.

— Бирс — изхриптя Тур.

— Ранен ли е?

— Не. Но се е смахнал — водата го изпълва с ужас заради някакво глупаво предсказание.

— Можеш ли да го измъкнеш?

— И сам може да се измъкне, стига да поиска.

Вълнената, прикачваща се качулка, туниката и панталоните на Тур бяха подгизнали и висяха натежали от водата като мъртъв товар, теглещ тялото му надолу. Само отклоняваха вниманието му и Тур дръпна вбесен капещата качулка през главата си и тя тупна с тежък плясък на пода.

Планината отново изпъшка. Дебелите подпорни греди запищяха като гайди, последва ги градушка от тихи припукващи звуци вътре в дървесината.

— Ще поддаде — рече с изтънял глас майстор Ентелбух. — Трябва веднага да се махаме.

Преглъщайки вътрешния си стон, Тур се обърна и нагази за трети път. Растящата безчувственост на крайниците му правеше студа почти поносим. Главата му туптеше и странна червена дантела затанцува под здраво стиснатите му клепачи преди да стигне до въздушния джоб. Когато този път изскочи над водата, сухият скален участък се беше свил до не повече от три стъпки. Бирс клечеше до стената и се молеше или по-скоро плачеше на глас:

— Господи, Господи, Господи, Господи… — Хленчът му приличаше на овчо блеене.

— Ела! — извика Тур. — Или ще останем погребани тук!