Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

— О, да, моля те. — Фиамета се чучна послушно на едно столче. Никакви момичешки бонета днес, нито обикновената плитка на гърба. Роклята вървеше с подходяща мрежичка за коса от сребърна нишка и перли, сякаш с магия опазени от белезите на времето. Руберта раздели косата й на две спретнати, пък макар и вълнисти половинки, нави ги на тила й и стегна мрежичката върху цялата тази маса, като остави навън само две черни къдрици, които пусна артистично пред ушите й. Фиамета се взираше алчно в малкото си огледалце и доволно въртеше глава насам-натам, за да накара къдричките да подскачат. — Благодаря ти, Руберта! — Прегърна икономката през кръста и я стисна силно. — Такава си ми умница!

— О, пантофките ти! Още са в кухнята. Ще ида да ги донеса.

Руберта изтича навън. Фиамета изпробва отражението си в огледалото от различни ъгли, после отново запрокарва длани по меката тъкан. Засмука долната си устна и подчинявайки се на внезапен импулс, стана и отиде при раклата до леглото си.

Разбута ленените чаршафи и изрови едно плоско дъбово ковчеже. Вътре стоеше смъртната маска на майка й. Много хора пазеха за спомен смъртни маски от восък. Просперо Бенефорте беше излял образа на съпругата си от бронз, потъмнен от изкуството му до богат кафяв тон, близък до естествения цвят на покойната. Живите черни очи сега бяха затворени, като в сън, но сън странно тъжен, над меките извивки на носа и широката й уста. Фиамета вдигна маската на нивото на деколтето си и надникна над нея към огледалото, което държеше в изпънатата си напред ръка. Примижа, опитвайки се да слее маската и роклята в общ размазан образ. После свали маската под брадичката си и сравни двете лица. Колко от по-бледото беше на Просперо Бенефорте, и колко на тази изгубена жена? Носът на Фиамета определено не беше плосък, а и брадичката й бе по-рязко очертана от тази на тъмния образ, но иначе… „Коя съм аз? И чия съм? Къде ми е мястото, майко?“

Стъпките на Руберта долетяха откъм галерията, както наричаха верандата, обикаляща от четири страни вътрешната фасада на къщата, и Фиамета побърза да прибере маската в ковчежето и да го заключи в раклата. Руберта й подаде лъснатите обувки през вратата.

— Побързай. Татко ти те чака долу.

Фиамета бързо нахлузи обувките, изскочи от стаята си и хукна по галерията на втория етаж. Вдигна полите си и заслиза по стълбите, после ги приглади и тръгна по-бавно и тържествено, както подобаваше на дамската й прическа. Тази рокля не беше рокля на робиня, нито дори обикновена слугинска рокля, а явно доказателство, че майка е била истинска християнка и съпруга на един велик творец. Фиамета вирна решително брадичка.

Майстор Бенефорте стоеше в настланото с плочи преддверие и също изглеждаше великолепно. Носеше плащ от черно кадифе, който се поклащаше чак до коленете, и голяма шапка от същата материя, завита като тюрбан, а краят й се спускаше наперено на едното му рамо. Туниката му беше от меденокафяво кадифе, вталена и с висока яка, над която се показваше искрящобяла ивица лен, с разкроени поли до коленете и с черен клин. Въпреки сивото в косата си, майстор Бенефорте още се опъваше на дългите роби, предпочитани от възрастните мъже, макар че тъмните цветове, които беше избрал, целяха да покажат сила и зрялост. Топлият цвят на туниката изпъкваше още повече в съчетание със златната верига около врата му, която беше негово собствено дело и се явяваше като реклама на изкуството му.

— А, ето те и теб най-после. — Той я огледа от главата до петите, очите му станаха странно унесени, промърмори едно „Ха!“ и разтърси глава, сякаш да проясни зрението си.

— Добре ли изглеждам, папа? — попита стресната от реакцията му Фиамета.

— Добре изглеждаш. Вземи. — И протегна ръка към нея.

През дланта му беше преметнат сребърен колан с великолепна изработка. Фиамета го взе изненадана. Беше във формата на сребърна змия, кръгла и гъвкава като въже. Лъскавите люспици бяха фини като на истинска змия, а застъпващите им се плочки скриваха свързващия механизъм отдолу, какъвто и да беше той. Главата беше от масивно сребро и съвсем като истинска, с искрящи зелени люспици — изумруд? стъкло? — вместо очи.

— Сложи си го — каза майстор Бенефорте.

— Как? Не виждам закопчалка.

— Просто си го сложи на кръста. Няма да падне.

— Магически е, нали?

— Просто едно малко заклинание, което да те пази.

— Благодаря ти, папа. — Тя го нагласи около талията си, плъзна главата над опашката и коланът наистина се задържа. Чак тогава се сети да попита: — А може ли да се сваля?