Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

— Когато пожелаеш.

Тя го свали за проба, после отново си го сложи.

— Скоро ли си го правил? — Беше смятала, че работи денем и нощем върху солницата.

— Не, имам го отдавна. Само го почистих и поднових заклинанието.

— На мама ли е бил?

— Да.

Фиамета погали колана и пръстите й се плъзнаха по люспите. От тях се излъчи тиха мелодична вибрация, почти недоловима за слуха.

Солницата на дука ги чакаше на една пейка до стената. Новата й кутия със сатенена подплата беше от абанос, за да си пасва с основата на статуетката, а закопчалките и двете дръжки отстрани бяха от масивно злато. Фиамета също имаше дял в направата и полировката й. Рядко бе виждала баща си притеснен, но сега той отвори кутията и провери за последно съдържанието й, гънките на подплатата и здравината на закопчалките, после влезе в работилницата и погледна през прозореца.

— А! Най-после. — Гласът му долетя до нея, а после и самият той се върна, за да отлости вратата пред швейцарския капитан и още двамина гвардейци от стражата. Нагръдниците на стражите лъщяха като огледала, а капитан Окс беше облечен с най-хубавата си и най-чиста ливрея, с нов жакет със златни копчета, ушит за дукската свита в чест на годежа.

— Готови ли сте, майстор Просперо? — усмихна се капитанът. После кимна към абаносовото ковчеже. — Ако искате, стражите могат да го носят.

— Сам ще го нося, благодаря — каза майстор Бенефорте и вдигна кутията. — Нека единият тръгне пред нас, а другият да ни следва.

— Както кажете. — И групичката им пое в упоменатия ред, капитанът и Фиамета — от двете страни на бижутера.

— Гледай вратата да е залостена, докато не се прибера, Тесео — извика през рамо майстор Бенефорте. Чиракът се поклони тромаво и затвори вратата след тях. Майстор Бенефорте изчака, докато не чу лостът да пада на мястото си, после кимна и тръгна надолу по калдъръмената улица.

Беше слънчев ден две седмици след Великденските празници и ако беше съвсем малко по-топло, кадифетата биха били неизползваеми. Дърветата се бяха обкичили с пъпки през седмиците след като Фиамета бе отляла пръстена си. Тя завъртя лъвската маска на левия си палец, така че — въздишка — гранатът да улови обедното слънце. Слънчевите лъчи се отразяваха и от жълтите тухли, каменните блокове и червените плочи по покривите на сградите. Тъжно сива през зимата, през дългите летни следобеди Монтефолия приличаше на град от злато. От улицата с големите къщи, издигащи се от двете страни на бащиния й дом, групичката им премина в един по-стар и пренаселен квартал.

Докато пресичаха една спускаща се към водата странична уличка, Фиамета зърна пристаните и лодките. Няколко лениви чайки кръжаха в нисък полет и крещяха пронизително. Когато това лято папа отново я заведеше на риба, може би най-после щеше да я научи на тайното заклинание, което използваше при закачването на стръвта. Тясното езеро се простираше на единадесет мили северно от Монтефолия към подножието на Алпите, отвъд които се намираше домът на капитан Окс. Беше чула, че първият за сезона керван прекосил Монтефолианския проход миналата седмица. По-висок и по-труднопроходим от прохода Бренер на изток, маршрутът все пак служеше добре на нуждите на малкото херцогство. Монтефолия беше хълмиста, неплодородна земя и щеше да е бедна, ако не бяха търговията и богатото на риба езеро. На източния бряг, северно от града, манастирът „Свети Джеронимо“ отглеждаше лозя, пролетна пшеница по терасираните ниви, овощни градини и овце. Главният път минаваше нагоре по източния бряг на езерото покрай каменните манастирски зидове, а западният беше твърде стръмен, каменист и див и го пресичаха единствено кози пътеки. Фиамета забеляза няколко конници и една волска каруца, която бавно се влачеше по прашната бяла панделка на пътя. Манастирският скрипториум 3 3 Стая за преписване на ръкописи (в манастир и пр.). — Бел.пр. доставяше и цветно илюстрирани книги за библиотеката на дука, която се славеше като гордостта на замъка, извисил се на стръмно скалисто възвишение в другия край на града. Дукът обичаше да се хвали, че в библиотеката му нямало нито една от онези евтини модерни печатани измишльотини, а само ръкописи с майсторска калиграфия и корици от богато украсена кожа — повече от сто тома. На Фиамета това ограничение й се струваше глупаво, но може би значимостта, която дук Сандрино отдаваше на калиграфията, се дължеше отчасти на факта, че самият той можеше да чете, но не и да пише. Старите хора бяха нелепо консервативни за някои неща.