Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

Когато съпругата на кастелана стана за момент, повикана от мъжа си, майстор Бенефорте се наведе към дъщеря си и сниши глас. Фиамета се приготви за поредната порция мърморене относно дукатите на дука, но той каза нещо съвсем друго:

— Забеляза ли малкия сребърен пръстен на дясната ръка на лорд Феранте, дете? Ти стоеше по-близо до него от мен.

Фиамета примигна.

— Да, сега като го каза — да.

— И как ти се стори?

— Ами… — Тя се опита да извика мига пред вътрешния си взор. — Помислих си, че е много грозен.

— Какво представляваше?

— Маска. Бебешко лице, струва ми се. Не точно грозно, но… просто не ми хареса. — Тя се засмя. — Би трябвало да те наеме, папа, за да му направиш нещо по-хубаво.

За нейна изненада той скришом се прекръсти.

— Дори не го изричай. И все пак… как смее да го носи така открито пред абата? Може би не го е поръчвал сам, а го е купил от някого, без да знае какво представлява. Или по някакъв начин го е заглушил.

— Стори ми се нов — каза Фиамета. — Папа, какво те притеснява? — Той определено изглеждаше смутен.

— Почти съм сигурен, че това е оковен пръстен, или „оковник“, както го наричат за по-кратко. Но ако е активен… къде може да е скрил… — Думите му заглъхнаха зад стиснатите устни, докато оглеждаше скришом високата маса.

— Черна магия? — прошепна потресена Фиамета.

— Не… не непременно. Веднъж… веднъж видях един такъв пръстен, в който не беше заключен смъртен грях. А Феранте е благородник. Човек като него би трябвало да общува лесно с форми на силата, които са неприсъщи на по-дребните люде, а в същото време са нормални за един управник. Като великия Лоренцо от Флоренция.

— Мислех, че магията е или бяла, или черна.

— Когато остарееш като мен, дете, ще знаеш, че нищо на този свят не е нито само бяло, нито само черно.

— Абат Монреале дали ще се съгласи с теб? — със съмнение попита Фиамета.

— О, да — въздъхна баща й. Веждите му се вдигнаха да изразят чувство, което друг път би изразил със свиване на рамене. — Е, Феранте разполага с още една година да разкрие истинския си нрав. — И млъкна, защото госпожа Пиа се връщаше.

Месните блюда, или по-скоро малкото, което бе останало от тях, бяха изнесени от слугите и заменени с подноси, отрупани с фурми, смокини, ранни ягоди и пасти. Фиамета и госпожа Пиа обединиха усилията си и нанесоха значителни щети на пастите със сушени вишни. В другия край на градината се появиха музиканти и подхванаха свирнята си, която се смеси с жуженето на разговорите и тракането на прибори и чинии. Икономът на дука и неговите помощници се заеха да напълнят чашите с десертни вина в очакване на заключителните тостове.

Месер Куистели се появи забързан откъм замъка и се качи на подиума под гоблените, пазещи сянка на господарската маса. Наведе се и зашепна нещо в ухото на дука. Дук Сандрино смръщи вежди и го попита нещо. Месер Куистели само сви рамене. Дукът поклати глава, сякаш нещо го беше раздразнило, но все пак се наведе да каже нещо на дукесата, после стана и последва месер Куистели към замъка.

Жената на кастелана влезе в преговори с майстор Бенефорте над главата на Фиамета относно поправката на малка сребърна кана със счупена дръжка. Баща й явно не беше поласкан от предположението, че би се захванал с подобна чирашка работа, поне докато погледът му не попадна на Фиамета.

Той се усмихна лекичко.

— Фиамета ще я поправи. Това може да се окаже първата ти самостоятелна поръчка, дете.

— О! Можеш ли да го направиш? — възкликна госпожа Пиа, едновременно впечатлена и изпълнена със съмнения.

— Ами… по-добре ще е първо да я видя — предпазливо отвърна Фиамета, макар вътрешно да беше изключително доволна.

Госпожа Пиа погледна към високата маса.

— Няма да започнат с тостовете преди дукът да се е върнал. Какво ли го задържа толкова дълго? Хайде да идем в покоите ми, Фиамета, и ще ти я покажа още сега.

— Както кажете.

Докато ставаха, месер Куистели се появи отново и този път зашушна нещо на лорд Феранте. Феранте изкриви лице в озадачено раздразнение, но явно се касаеше за молба на домакина му, защото той стана от масата и тръгна след месер Куистели. По негов знак, двамина от хората му го последваха. Ако ги видеше на улицата, Фиамета без колебание би ги взела за наемни убийци. По-старшият от двамата, свиреп на вид брадат мъж с няколко липсващи предни зъба, беше представен като главния лейтенант на Феранте. Капитан Окс, който тъкмо се бе навел напред и приказваше с някаква дама от една от по-ниските маси, вдигна очи, навъси се и на свой ред тръгна след оформилата се процесия. Трябваше да ускори крачка, за да ги настигне.