Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

— Хей, напаст дребна! — извика Фарел. — Изчезвай! — После пусна своята половина от кошницата, грабна кирката си и я метна с всичка сила по гнома. Фигурката се стопи с тъничък писък в стената.

— Ха! Май му взех страха — каза Фарел и отиде да си прибере кирката, която се беше заклещила в скалата.

— Ще ми се да не го беше правил — каза Тур и, ще не ще, пусна и своята половина от кошницата на пода. Закрепи лампата отгоре й. — Те са мирни създания. Не знам да са направили някаква беля, а все тях винят, ако нещо се обърка.

— Не са направили беля друг път — изръмжа Фарел и дръпна кирката, която се беше заклещила здраво. Дръпна отново, после запъна крак в стената и затегли с всичка сила. Кирката се освободи рязко, откъсвайки голямо парче от стената, а Фарел падна назад и си цапна главата на една от дървените подпори. — Нямало беля значи! — изписка той, като разтриваше тила си. — На това как му викаш?

От дупката в стената на тунела тръгваше дълга пукнатина и с всеки миг ставаше някак по-тъмна. После започна да се процежда вода.

— Олеле! — задавено прошепна Фарел.

Планината простена — дълбока вибрация, която Тур долови не с ушите си, а някак с корема. Тънката струйка стана по-силна, после водата бликна и накрая изригна в мощен гейзер, който се удари с плясък в отсрещната стена. Откъм дъното на тунела се чу трясък, викове и писък на агония.

— Покривът поддава! — изврещя Фарел, гласът му бе изтънял от ужас. — Спасявай се! — Хвърли кирката и хукна към горния край на тунела. Тур го последва ужасен, вдигнал ръце, за да предпази главата си от сблъсък с някоя подпорна греда в тъмното.

При стълбата, която откриха с опипване в мрака, двамата поспряха за миг.

— Друго май не е паднало — каза Тур.

— Засега — рече Фарел. Ръката му се появи отникъде, опипвайки за Тур. Той я сграбчи; беше хлъзгава от студената пот.

— Някой от мъжете долу пострада — каза Тур.

— Аз ще изтичам при майстор Ентелбух и ще доведа помощ… — Фарел преглътна. — Ти се върни и виж какво е станало.

— Добре.

Тур се обърна и пипнешком тръгна обратно. Усещаше цялата огромна тежест на планината. Дебелите подпорни греди щяха да се скършат като съчки, ако пластовете се размърдаха още малко. „Студената земя ще запуши извора ти, гробокопачо…“ Вече не чуваше викове напред, само змийския съсък на водата.

Скоро видя килнатата кошница с руда и горящата отгоре й лампа. Водата, извираща от стената, се изливаше надолу по тунела. Тур взе лампата и бавно тръгна по хлъзгавия разкалян под. Близо до дъното на вкопаната извивка на жилата водата се беше размътила. Простираше се от краката на Тур чак до мястото, където снижаващият се покрив на тунела се съединяваше с повърхността й. Нищо чудно, че не чуваше викове. Мъжете в забоя бяха откъснати във въздушен джоб и водната запушалка заглушаваше виковете им. А лукавата вода се просмукваше през всички пукнатинки, които намереше, и смаляваше въздушния джоб все повече и повече…

Мокра глава изскочи над мътната трептяща повърхност, плю и загълта въздух на огромни, свирещи глътки. Втора глава изскочи до първата. Тур се пресегна и помогна на мъжете да излязат от водата; вторият бе впил пръсти в краката на първия.

Вторият мъж имаше рана на челото. Кръвта се смесваше със стичащата се вода и създаваше впечатление за огромен кръвоизлив. Очите на първия мъж бяха ококорени от ужас.

— Другите идват ли? — попита Тур.

— Не знам — задъхано каза Мат, първият, който излезе от водата. — Мисля, че Никлаус го затисна свличане.

— И Брис е останал с него? — Храбрият Брис. По-храбър от Тур, това поне беше сигурно. Ако преди шест години бащата на Тур беше имал толкова храбър колега, можеще и до днес да е жив.

Мат поклати глава.

— Мислех, че идва с нас. Него обаче го е страх от водата. Някаква вещица му предсказала, че ще умре от удавяне. Оттогава пие бира вместо вода.

Покачващата се вода заплиска около ходилата на Тур и той отстъпи назад. Всички се взираха напрегнато, но повече глави не изскочиха на повърхността. Раненият се олюля замаяно.

— По-добре го изведи преди да се е наложило да го носим — отбеляза Тур. — Помощта сигурно вече идва. Аз ще… поостана тук. Кажете им горе да не спират вентилационните помпи. Може би това ще задържи водата.

Мат кимна, подхвана ранения и бавно тръгна нагоре по тунела. Тур стоеше и гледаше как тъмната вода се покачва. Колкото повече чакаха, толкова по-лошо щеше да става, по-дълбоко и по-трудно. „Ледената вода ще те угаси.“ Все така никакъв знак от оцелелите долу. Водата отново облиза краката на Тур и той отново отстъпи назад. Тъничък стон на страх и смут се надигна в гърлото му, хлип като на гнома, когото Ферал беше уплашил, и той го потисна с мъка. Остави лампата на пода на няколко стъпки навътре в тунела и нагази във вира.