Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

— Металът ме вика — прошепна Тур. — Мога да го усетя. Мога.

Но кой би му повярвал? И откъде идваха тези видения? Или бяха дяволски сънища, лъжливи изкушения? Веднъж щавачът Струси беше крещял за някакви видения, повален от треска, после от носа му беше изпълзял дълъг червей и Струси умря. Видението на Тур туптеше с пулса на опасност, влудяващо неясна, стопяваща се в мига, в който празнотата в него се замъглеше от самия въпрос: „Какво?…“ Ръцете му се свиха в юмруци.

Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му — изгасваща лампа? Или Фарел се връщаше? Той отскочи изчервен от скалната стена. Но не се чуваше тропот на ботуши, а и лампата гореше спокойно.

Там. Сянка в трепкащите сенки — един камък със странна форма помръдна. Тур стоеше застинал, едва смееше да диша.

Камъкът се изправи. Беше чворесто кафяво джудже, високо около две стъпки, с нещо като миньорска кожена престилка на слабините. Изкиска се и подскочи. Черните му очички лъщяха на светлината на лампата като полирани скъпоценни камъни. Приближи се с подскоци до кошницата на Тур и се направи, че слага в нея парче руда.

Тур внимаваше да не прави резки движения. През всичките си години в мините никога не беше виждал гном толкова ясно и от толкова близо, а само помръдване в крайчеца на окото, което сякаш изчезваше в стената, понечеше ли да се приближи. Джуджето се изкиска отново и кривна тясната си брадичка в гримаса на комично любопитство.

— Добра среща, малко човече — прошепна омагьосан Тур, като се надяваше, че гласът му няма да го подплаши.

— Добра среща, метални майсторе — отвърна с тънко гласче гномът, скочи в кошницата, погледна Тур над ръба й, после изскочи от нея — всичко това бе изпълнено с бързи, резки движения. Ръцете и краката му бяха тънки, пръстите — дълги, със стави като възлите на корен.

— Никакъв майстор не съм — усмихна се Тур, седна на пода, за да не стърчи толкова заплашително, и бръкна в колана си за кожената манерка, която майка му беше напълнила с козе мляко преди зазоряване. Посегна внимателно към батото — широка дървена купа, в която изнасяха най-качествената руда — изтръска го с дъното нагоре от прахта и сипа в него малко мляко. Бутна го подканящо към малкото създание. — Можеш да го изпиеш. Ако искаш.

То се изкиска отново и подскочи към батото. Не го вдигна, а наведе глава и започна да лочи млякото като котка, Заостреното му езиче се подаваше бързо-бързо от устата. Ярките му очи и за миг не се откъснаха от Тур. Млякото свърши за нула време. Гномът седна, оригна се тихо, но съвсем ясно, и изтри уста с опакото на ръката си.

— Вкусно!

— Майка ми ми го слага, в случай че ожаднея преди вечеря — без да се замисля, отвърна Тур, после се почувства глупаво. Би трябвало да се опита да улови съществото, а не да си приказва с него, нали така? Да го притисне, докато не му каже къде има злато или сребро, или нещо друго. Ала набръчканата му като изсушена ябълка физиономия го правеше да изглежда старо, а не зло или опасно.

То се примъкна странично към Тур и той се напрегна. Много бавно едно студено възлесто пръстче се протегна и докосна Тур по китката. „Сега би трябвало да го сграбча.“ Но не можеше — не искаше — да помръдне. Гномът прекрачи нервно през нападалите камънаци и се отри в обезцветената скална жила. Тя прокапа, сякаш се топеше… „То си отива, ще се измъкне!“

— Майстор гноме — изграчи отчаяно Тур, — кажи ми къде да си намеря съкровище?

Гномът спря. Наполовина закритите му от клепачите очи се впериха право в Тур. Отговорът му приличаше повече на скрибуцащ напев, като претоварена дървена лебедка, издигаща тежък товар:

— Въздух и огън, метални майсторе, въздух и огън. Ти си земя и вода. Иди при огъня. Ледената вода ще те угаси. Студената земя ще запуши извора ти. Студената земя е добра за гномите, но за металните майстори не е. Копачо, копачо, гробокопачо, иди при огъня и живей.

После джуджето се стопи в жилата и след него остана само слабо хихикане. Гатанки. Задай на проклетия гном най-обикновен и ясен въпрос, и ще получиш в отговор гатанки. Трябваше да се досети. Ритъмът на речта му бе привнесъл двойно значение в думите. Гробокопач 2 2 Игра на думи — написано като една дума „gravedigger“ означава „гробокопач“, „гробар“, ако се изпише отделно — „grave digger“, означава „сериозен, важен копач“. — Бел.пр. . Достойният миньор, или нещастникът, копаещ педя по педя собствения си гроб? Тоест той, Тур? Потта му изсъхваше и студът се бе просмукал чак до костите му. Той се отпусна треперещ на колене. Гърдите го стягаха, а в ушите му тътнеше рев като в пещите на майстор Кунц, когато натискаха духалата. Пред очите му притъмняваше… не, просто пламъкът на лампата намаляваше, мъничък и слаб… но имаше достатъчно масло…