Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

Гласът на Фарел изкънтя болезнено в ушите му:

— Мама му стара, тук направо смърди! — А после: — Хей, момче, хей…

Силни пръсти стиснаха Тур над лакътя и грубо го изправиха. Младежът се олюля. Фарел изпсува, прехвърли ръката на Тур през раменете си и го поведе през тунела.

— Лош въздух — рече Фарел. — Вентилационните мехове работят нормално. Сигурно има запушване някъде по тръбата. По дяволите! Може би гномовете са го направили.

— Видях гном — каза Тур. Сърцето му още се блъскаше тежко в гърдите, но зрението му започваше да се прояснява.

— Дано си му метнал някой камък! — рече Фарел.

— Дадох му да пие мляко. Изглежда, му хареса.

— Ти си идиот бе! За Бога! Опитваме се да се отървем от тая напаст, а не да ги каним на закуска! Нахрани го веднъж и ще ти се довлече с всичките си братчета. Нищо чудно, че са плъзнали така!

— За пръв път виждам гном. Стори ми се приятен.

— Пфу! — Фарел поклати глава. — От лошия въздух ще да е. Лош въздух — лоши видения.

Стигнаха до разклонението на тунела. Тук въздухът беше достатъчно свеж. Фарел остави Тур да седне до дървената тръба, която довеждаше напомпвания въздух до по-долните нива на мината.

— Стой тук, докато доведа майстор Ентелбух. По-добре ли си?

Тур кимна. Фарел забърза по тунела. Тур го чуваше как крещи нагоре по подемната шахта, надвиквайки скърцането и стоновете на дървената машинария. Още му беше студено, затова обви ръце около тялото си и придърпа дългите си крака към гърдите. Фарел беше взел лампата. Тъмнината настъпи.

След известно време Фарел се върна с майстор Ентелбух, който вдигна лампата си пред лицето на Тур и го огледа притеснено. Разпита го как се чувства, после тръгна по тунела заедно с Фарел, като почукваше с една пръчка тръбата. По-късно Фарел се върна, понесъл изоставените инструменти и лампата на Тур.

— Паднали са камъни и са премазали тръбата. Майстор Ентелбух каза, че днес повече няма да се работи в горния тунел. Като се почувстваш по-добре, иди при другите в долния забой. И в началото само да влачиш кошниците, чу ли?

Тур кимна и се изправи. Фарел запали лампата му с пламъчето на своята. „Въздух и огън — помисли си Тур. — Живот.“ Вече не се чувстваше толкова слаб, затова тръгна към долния тунел да потърси другия работен екип. Крачеше предпазливо по стръмната пътека, така че да не разлее маслото в лампата, и още по-предпазливо заслиза по стълбата във вертикалната шахта, която се спускаше още трийсет стъпки надолу. Този най-долен тунел следваше извиваща се като тирбушон жила, която ту се спускаше надолу, ту пак се изкачваше нагоре. В края му завари четирима мъже, които копаеха на смени в твърдата скална стена, а почивките използваха, за да сортират отломките. Поздравиха го със сърдечност, която варираше от обичайното добро настроение на Никлаус до меланхоличното изсумтяване на Бирс.

Тур напълни една кошница с богати на руда отломки, метна я на рамо и я понесе нагоре и после надолу по тунела към шахтата. Изсипа я в една кожена кофа, качи се по стълбата, преметнал кошницата през ръката си, завъртя лебедката и изтегли кофата, изсипа рудата обратно в кошницата, занесе я до горната подемна шахта, там прехвърли съдържанието й в голямата дървена кофа и извика на Хензи, който изтегли товара нагоре. После Тур се върна за следващия товар и за последващия, и за по-следващия, докато не им изгуби бройката. Беше изтощен от усилието и глада, когато Хензи най-после спусна кофа с хляб, сирене, бира и ечемичена отвара — мъжете в долния забой посрещнаха храната с много по-голямо въодушевление, отколкото бяха посрещнали Тур.

След почивката за обяд Фарел слезе при тях и каза:

— С майстор Ентелбух изрязахме повредения участък от тръбата и той отиде да вземе ново парче, с което да го замести.

Приеха Фарел в работния екип с обичайното одобрително мърморене. Тур взе чук и кирка и се захвана с най-твърдия участък от скалната стена; камъкът звънтеше и парчета хвърчаха под ударите на инструментите му, докато ръцете, гърбът и вратът му не изтръпнаха от болка. Миризмата на мината сякаш изпълваше главата му — студена, суха прах, метал, горящо вонливо масло (защото маслото не беше от най-добрите), потни вълнени дрехи, сиреняво-лученият дъх на мъжете.

Когато най-сетне разтрошиха достатъчно руда, за да напълнят голяма кошница, Тур и Фарел я вдигнаха заедно. Бяха на половината път до стълбата, когато оранжевото пламъче на лампата освети малка чвореста фигурка, прокрадваща се покрай стената на тунела.