Лоис Бюджолд - Оковният пръстен

— След няколко седмици ставам на шестнайсет, папа. Знаеш, че приятелката ми Мадалена се сгоди миналия месец. Вече й шият сватбената рокля. А и новината от тази сутрин — Джулия, дъщерята на дука е само на дванайсет!

— Нейното е въпрос на политика — каза майстор Бенефорте. — И при това не мирише на рози. А ти гледай да си държиш езика за това или ще знам откъде е тръгнал слухът. Лорд Феранте от Лозимо е на цели трийсет и пет години и му се носи съмнителна слава. Втората му жена не беше навършила още шестнайсет — точно колкото теб, между другото, — когато умря при раждане преди няма и два месеца. Едва ли съдбата й би ти се сторила толкова привлекателна.

— Не, естествено! И все пак… изведнъж всичко живо тръгва да се жени. Освен мен. Всички свестни мъже ще се окажат заети, а ти ще ме вардиш, докато стана стара и дебела, само за да съм ти подръка за заклинанията. „Дай малко кръв в тази купа от зелено дърво, скъпа, само капка“ — докато накрая не се скапя. Кръв от девица. Коса от девица. Плюнка от девица. Пикня от девица. Понякога се чувствам като някаква магическа дойна крава.

— Метафората ти е доста объркана, мила.

— Знаеш за какво ти говоря! А после ще ме сгодиш за някой стар петел с кльощави крака и глава плешива като яйце.

Майстор Бенефорте потисна усмивката си.

— Е, животът на богатите вдовици не е чак толкова лош.

— Ха! Не е смешно, папа. — Тя млъкна, после продължи по-сърдито: — Освен ако вече не си опитал, но никой не е пожелал да ме вземе, защото кожата ми е прекалено тъмна. Или защото зестрата ми никаква я няма.

— Никой не ще обвини моята дъщеря, че няма зестра — сопна й се той, достатъчно засегнат, за да зареже отвратителната си веселяшка физиономия. Миг по-късно се овладя и добави: — Зарий пламтящата си душа с търпение, Фиамета, докато не отлея своя велик Персей и дукът не ме възнагради така, както заслужавам. И не беден войник ще ти купя за съпруг, дъще. Дрънкащите челюсти на приятелките ти ще замръзнат — като никога — и ще увиснат от завист пред сватбената процесия на щерката на Просперо Бенефорте! — Той й върна пръстена. — Така че запази тази златна дрънкулка да ти напомня, че трябва да разчиташ повече на баща си, отколкото на собственото си невежество. Този малък лъв тепърва ще реве на сватбата ти.

„Изпих отровното ти вино. Колко още доверие ще искаш от мен?“ Фиамета скри пръстена в един дълбок джоб на роклята си и отиде да вземе метла, за да изчисти глината от тезгяха.

Снегът хрущеше под ботушите на Тур Окс, докато той се катереше от малкото селце Брюинвалд в долината към бараката при входа на мината. Изрита разсеяно една сиво-бяла пряспа край пътеката и тя се разлетя на тъжни буци — не фината студена пудра отпреди няколко седмици, нито кишата на все още ненастъпилата пролет. На кишата би се зарадвал, както и на всеки намек за предстоящо затопляне. Оловносивото утро обаче обещаваше поредния оловносив ден на една зима, която сякаш не смяташе да си ходи. Не че той щеше да види много от въпросната дневна светлина. Намести кирката на рамото си и пъхна свободната си ръка под мишницата в безуспешен опит да я стопли.

Някой извика предупредително от високото, той вдигна поглед и побърза да отскочи встрани, като се прикри предвидливо зад едно дърво. Дървена шейна, управлявана от седнало върху натъпкан с руда кожен чувал момче, което надаваше бойни викове като татарски конник, профуча покрай Тур, последвана от още една в състезание, чийто финал беше чак в долината. На финала можеше да има и счупени кости, ако момчетата не заоряха с крака при следващия завой. Все пак успяха някак да завият, скриха се от погледа му и Тур се ухили. Допреди няколко години прекарването на рудата с шейни до потока в долината беше сред предпочитаните му зимни задължения, но после бе пораснал до сегашните си размери и всички изведнъж бяха решили, че му се полагат най-тежките задачи.

Стигна до дървената барака, приютяваща подемния механизъм и вентилационните мехове, и с облекчение се скри от студения утринен вятър, който бръснеше скалистия пущинак наоколо. Майсторът го беше изпреварил и вече отмерваше дневната порция масло в лампите им. Колегата на Тур, Хензи, отблокираше подемния скрипец и проверяваше зъбците и колелета на механизма. Може би догодина щяха да имат достатъчно печалба, за да разширят машината и да купят впряг коне или волове, които да въртят водещия мост. Междувременно рудата трябваше да бъде издигана на повърхността, така че двама едри мъже крачеха върху едно колело, което се въртеше под напрегнатите им нозе. Тежка работа, но поне виждаха дневния светлик.