Лоис Бюджолд - Наследство

— Благодаря ти — отвърна Даг с престорено сладникав гласец. — И аз мисля, че жена ми е много красива.

Доуи поклати глава.

— Ще се радвам, когато този ден приключи. — Обърна се и зашляпа по пътя.

— Тази жена знае как да ти развали настроението — измърмори Даг със стиснати зъби.

Фаун се доближи и той я прегърна през раменете.

— Тя роднина ли е на Обайо Грейхерон?

— Братовчедка е на жена му. Глава на шатрата Грейхерон на този остров.

— И има глас в съвета? Това не е много хубаво.

— Всъщност тя е от по-приятелски настроените. Патрулирах с нея няколко години, когато бях млад. После заминах на разменни начала, а тя се посвети на семейството си.

Ако това беше приятелско отношение, Фаун се чудеше какво ли ще е враждебното. Е, скоро щеше да разбере. Но защо всичко се случваше толкова внезапно? Не, не беше така. Въпросът със съвета измъчваше Даг, откакто се бяха прибрали от Рейнтрий. Може би с изключение на първите дни, когато беше зле.

„Той не знае какво иска. Дори в този момент“. Защото това, което желаеше, беше невъзможно, а какви бяха алтернативите? Какво можеше да направи?

Облякоха се и хапнаха. Даг не се върна към чупенето на ядки, нито тя към преденето. Той започна да обикаля наоколо, дори се усамоти в ореховата горичка, за да избегне останалите, които вършеха обичайните си задължения. Щом кеят се поопразни, отиде да седне на дъските и подпря брадичка на коленете си. Фаун не беше сигурна дали не се е хванал да убеждава дребните рибки да плуват в редици.

По някое време се върна под навеса и седна на един пън до нея. Наведе се и загледа сандалите си. След това погледна езерото с празно изражение. Фаун не знаеше дали се опитва да запомни гледката, или пък въобще не й обръща внимание. Спомни си за посещенията им при лилиите. „Това място го подхранва“. Дали духът му щеше да залинее, ако го прогонеха? Човек можеше да умре заради наполовина изтръгната същност.

Тя си пое дъх и се стегна.

— Любими.

Той се усмихна. Изглеждаше уморен.

— Какво ще правиш?

— Не знам. — За момент сякаш искаше да й предложи някакво успокояващо уверение, но се отказа.

— Не исках да ти разказвам тази история, но мисля, че трябва. Когато замина за Рейнтрий, изплетох едни чорапи, като твоите, и ги занесох на майка ти. Нещо като предложение за мир.

— Не се е получило. — Не беше въпрос.

Фаун кимна.

— Тя каза… е, всъщност и двете казахме някои неща, които нямат значение в момента. Но изрече нещо наистина вярно. Че след като патрулният види първата си злина, не би поставил нищо и никой друг пред патрулирането.

— Чудя се кой ли я е наранил толкова? Най-вероятно баща ми.

— И на мен ми изглежда така — призна Фаун. — Но не мисля, че е замесена друга жена.

— И аз. Мари веднъж спомена нещо. Че с Дар сме имали сестра, която загинала трагично. Дар не си спомня, така че се е случило преди да се роди или пък е бил съвсем малък. Ако е вярно, значи е погребана в дълбока тишина, защото татко никога не е споменавал за нея.

Фаун се замисли над това.

— Може. — Прехапа устна. — Аз не съм патрулен, но съм виждала злина отблизо и знам, че майка ти е права. Каза, че ако не ме обичаш достатъчно, ще избереш патрула. — Вдигна ръка, за да заглуши протеста му. — А ако ме обичаш повече от всичко, пак ще избереш патрулирането. Защото това е единственият начин да ме защитиш.

Той замълча. Фаун вдигна поглед към красивите му очи и продължи:

— Искам да знаеш, че ако трябва да избереш патрула, няма да се самоубия. Нито ще съжалявам, че съм те познавала и обичала през това време. Освен това ще съм по-богата, отколкото когато се срещнахме. Дори само с коня и знанията. Не подозирах, че по света има толкова много знание. Завинаги ще запомня това чудесно лято, дори и ужасяващите моменти. Щастлива съм, че те имах за малко, дори да не мога да те задържа завинаги. Това бе достатъчно магическо за едно фермерско момиче!

Той я слушаше тъжно и не се опита да я прекъсне след първия заглушен протест. Може би осмисляше думите й.

— Казваш, че вече си твърде уморена да продължаваш борбата?

— Не. По-скоро ти си уморен.

Той кимна.

— Може би.

— Ще го кажа направо. Обичам те и бих последвала всяко твое решение. Но този избор е твой.

— Вярно. И много мъдро казано. — Даг въздъхна. — Мисля, че и двамата направихме своя избор в онази плашеща стая в Уест Блу. Само че сега твоето решение ще бъде уважено или предадено от моето. Те вървят ръка за ръка.

— Не. Всяко по реда си. Уест Блу беше преди да видим Грийнспринг. Това можеше да се случи с моя град и моите роднини. Видях как движеше устни, докато броеше загиналите… Бих се била със зъби и нокти, за да те запазя. С моите роднини, с твоите, с друга жена, с болестите и фермерската глупост. Но не мога да се боря с Грийнспринг. Няма.