Лоис Бюджолд: Наследство

— Акробатика ли? — попита тя любопитно.

— Казах, че я оставяме настрана. Една счупена ръка ми стига.

— Даже ти е много. — Фаун го погледна разтревожено. — Представях си, че ще застанеш на лакти, но май няма да се получи. Не искам отново да си нараниш ръката, а и ако се подхлъзнеш, ще ме смачкаш съвсем.

В първия момент той не можа да схване притесненията й.

— А, няма проблеми. Просто ще си сменим местата. Щом можеш да яздиш кон, с което се справяш добре, ще успееш и с мен. И можеш да ме мачкаш, колкото си искаш.

— Не съм сигурна, че ще го направя, както трябва.

— Ако объркаш нещо, ще извикам от болка и ще разбереш.

Тя се усмихна, макар и малко колебливо.

Целувките преминаха в разсъбличане и за съжаление на Даг, отново Фаун трябваше да отхвърли повечето работа. Тя сякаш бързаше твърде много да се отърве от дрехите си, но поне гледката беше прекрасна. Залязващите лъчи на слънцето се отразяваха във водата и играеха по кожата й. Приличаше му на едно от онези митични създания, които излизат от горите и прелъстяват заблудените пътници. Поклащането на красивите й гърди също носеше наслада. Тя съблече брачната му риза и я сгъна грижливо. Даг се отпусна на одеялото и я остави да събуе панталоните му с необходимото внимание. Фаун сгъна и тях и се притисна към него. Усещането беше прекрасно.

— Какво да правя с приставката?

— По-добре я махни. Да не взема да те нараня, без да искам. — Пред очите му изплува неприятният спомен как се бе убола при заплитането на брачната връв. Непрекъснато усещаше лекото жужене от нейната същност, която бе вградена във връвта.

Фаун бързо откопча каишките и остави приставката с куката при дрехите. Даг се зачуди колко бързо бе привикнала с всичко това.

Само дето все още нямаше функционираща ръка. Раменната превръзка беше свалена заедно с ризата и той опита да размърда пръстите на дясната си ръка. Не. Все още не можеше да ги движи без болка. Кожата под шините се бе изпотила и го сърбеше, но нямаше как да се почеше. Щеше да направи каквото може с език, особено сега, когато тя отново се притискаше към него, но като цяло щеше да му е доста трудно.

Тя започна да слиза с устни по тялото му. Усещането беше приятно, макар че като цяло нямаше нужда. Все пак беше минала почти седмица, откакто… „Изкарвал съм и по цели години, без да примигна“. Опита да се отпусне, но всъщност се случваше точно обратното. Бедрата му затрепериха, щом Фаун насочи вниманието си към слабините му. Тя го обкрачи, за да се нагласи по-добре, но спря.

— Ъ? — измуча той, опита се да прозвучи учтиво.

— Не съм сигурна, че се получава както трябва.

— Искаш ли масло? — изстена Даг.

— Не би ли трябвало да стане и без него?

„Щеше, ако имах здрава ръка, с която да те подготвя“.

— Направи каквото трябва. Важното е и на теб да ти е добре.

Тя стана и отиде при дисагите. Навеждането й не беше никак лоша гледка. Тръгна обратно, но спря за момент, понеже настъпи някакво остро камъче.

Върна се и отново седна върху него. Малките й ръчички го накараха да потрепне. Трябваше да си наложи да не бърза, за да може тя да намери верния ритъм.

Фаун отново беше придобила решително изражение.

— Девствеността не се възстановява, нали?

— Едва ли.

— Не мислех, че и втория път ще боли толкова.

— Може би мускулите ти не са свикнали. Липсва им практика. — Това, че нямаше длани, с които да я насочи, го подлудяваше.

Тя примигна замислено.

— Това вярно ли е, или е поредният патрулен трик?

— Не може ли да е и двете?

Фаун се усмихна, смени ъгъла и го изгледа по-весело.

— Ох! Почваме.

„Наистина“. Даг затаи дъх, докато тя се спускаше бавно върху него.

— Да… така е… добре.

— Оттам излизат бебетата. Би трябвало да се разтегне поне още малко.

— Дай… време. — Проклятие, с това темпо той щеше да е този, който да загуби говор. Тази вечер не можеха да влязат в ритъм. Той не можеше да се съсредоточи, а тя беше твърде разговорлива.

— Така е добре.

Тя го погледна с почуда.

Даг преглътна, за да намери точните думи.

— Надявам се, че и на теб ти е добре. Предполагам, че на мен ми е малко по-хубаво. Даже направо прекрасно.

— А, тогава всичко е наред. — Тя се намести за секунда. Сякаш не му беше времето да я помоли за движение. Вероятно щеше да я притесни и да завърши съвсем трагично. Тя трябваше да е отпусната и уверена… ето, усмивката й се върна.

— Имаш странно изражение.

— Сигурно.

Усмивката й се поразшири. Най-сетне започна да мърда. „Слава на липсващите богове!“