Лоис Бюджолд - Хоризонти

Тези хора, събрани откъде ли не, се бяха сработили много по-добре, отколкото бе предполагал. Групата от реката бе свикнала с непознати и много лесно и бързо се сприятелиха с момчетата от Алигаторска шапка. Сумак прие семейство Блуфийлд като роднини по брак на чичо си, а Рейз не смееше да й се противопоставя за нищо. Аркади, както обикновено, си мълчеше, но Даг знаеше, че зоркият му поглед не пропуска абсолютно нищо.

Бери, Кала и Фаун бързо се сприятелиха и едва сега, когато ги видя как си прехвърлят задълженията, помагат си и се смеят заедно, Даг разбра колко изолирана се е чувствала Фаун в Ню Мун Кътоф. В палатката на лечителите я бяха търпели заради него, но нито една Езернячка не се бе заела да я научи на тънкостите на живота им. Затова си каза, че Сумак е странна жена, която не е нито фермерка, нито патрулен. Може би затова толкова често яздеше до странния Аркади.

А пък Фаун, ококорена от почуда, докато изкачваха планините, бе наистина очарователна. Склоновете ставаха все по-стръмни и тя, като истинско чедо на долините, реши, че в скоро време някой връх ще бодне небето. По скалите се стичаха тънки струйки вода и се скриваха в тайни пещери, прикрити от планинска лавровишна с розови цветове. Край клокочещите потоци се бяха разлистили пищни папрати. Малки дупки, колкото да потънеш до глезена, бяха скрити от кървавиче, бял и розов трилиум, цветето, на което бе кръстена майката на Фаун. Познатите северни цветя я караха да се усмихва.

— Сега вече разбирам защо не ни позволяваше да наричаме хълмовете около Гласфордж планини — обърна се тя към Даг.

— Планините в Северен Сийгейт са още по-високи — отвърна Даг. — По върховете им е зима през цялата година, а снегът и ледовете никога не се стопяват.

— Шегуваш се! — подвикна Финч.

— Не. Виждал съм ги — настоя Даг. — Извисяват се бели под ясното лятно небе, върховете и хребетите са като съновидение.

— Дали може да се върти търговия сред тези снегове? — попита замислено Уит. — Отиваш през лятото и продаваш.

— Сигурно изкачването на толкова високи планини е трудно — реши Фаун. — А и ледът…

— Всъщност — започна да разказва Даг — хората там изрязват лед от езерата и го прибират в мазетата, увит в слама. Издържа доста дълго.

— Така е по-практично — рече Фаун.

— Хм — намръщи се Уит. — Какви неща научава човек, когато пътува. Може и аз да пробвам у дома.

След като Даг обясни какво ги очаква, фермерите се подготвиха за първата планинска стръмнина. На сутринта свалиха багажа от товарните животни и ги впрегнаха, а след това свалиха и някои неща от каруцата. Оставиха Бо в ниското да пази разтоварения багаж, защото все още не се бе възстановил напълно след раната в корема, а Ход остана да пази Бо. Планът им бе да стигнат върха до обед, да изпратят момчетата обратно с част от животните и да направят лагер за през нощта. Останалата част от групата щеше да си почине, докато другите пристигнеха на следващия ден, след това да продължат със също толкова тежкото спускане. Следваха четири дни сравнително лесен преход през дълга долина, преди отново да повторят изморителното изкачване.

Всичко вървеше по план до средата на склона, когато друга каруца блокира пътя.

Даг и Индиго първи попаднаха на странната гледка: впряг от три мулета и хърбав кон, целите потни и напълно изтощени. Едно от мулетата бе паднало на колене, оплело се в юздите. До него бе коленичила жена и плачеше, заровила лице в ръцете си.

Груб немощен глас от каруцата не спираше да нарежда:

— Подпали му опашката! Да се научи!

— Госпожо, какво правите с горкото животно? — попита вбесеният Индиго.

Тя вдигна мокрото си зачервено лице, по което бяха полепнали кичури коса. Беше между двайсет и трийсет, блузата й бе подгизнала от пот, полата й беше мръсна.

— Падна и не иска да стане.

— Виждам — отвърна Индиго. — Ако сте изкарали дотук с тези добичета, да знаете, че са напълно изтощени. Вие сте луда, след като се опитвате да изкачите планината сама с този впряг. Нашата каруца има пет чифта и едва теглят.

— Нямаме други. Едното муле издъхна преди дни, затова впрегнахме коня. Трябва да стигнем горе. Нямаме нищо друго…

— С кого говориш, Вайо? — прозвуча отново грубият мъжки глас. — Да не си посмяла да разговаряш с непознати…

Изпод брезента се чу рев на дете.

Даг с нежелание разтвори усета си за същност тъкмо когато един мъж се показа на капрата. Лицето му бе смъртнобледо, ръцете му трепереха. Погледна ги с подозрение. Вътре имаше и две деца. Момиченцето, също болно, лежеше на сламеник. Момченцето бе още почти бебе, завързано здраво, за да не падне, и се дърпаше, за да се освободи. Сигурно то плачеше одеве и щеше да ревне отново.