Лоис Бюджолд - Хоризонти

Жената вдигна поглед към Даг и се сви.

— Граус, помогни ми, тук има един Езерняк!

— Къде? Какво? — Мъжът тъкмо се бе отпуснал вътре, но изпълзя отново и размаха копие за мечки. — Махай се! Няма да ти дадем костите си!

— Този да не би да е луд? — попита Индиго.

— Има треска — обясни Даг. Но бе възможно и да е луд. Даг дръпна Копърхед извън обсега на копието и се провикна към каруцата на Сейдж, спряла по средата на пътя. — Фаун! Бери! Имам нужда от вас.

Двете жени припнаха напред, видяха какво става, а Даг се отдръпна още, за да не притеснява повече непознатите. Вайо се разрида, когато видя женски лица. Мъжът се отпусна на колене зад капрата, но така и не пусна копието, което едва имаше сили да държи. Фаун говореше тихо, Бери задаваше въпроси и много скоро истината излезе наяве.

Семейство Басуд бяха бедняци от някакво село на юг от Хардбойл. Бяха тръгнали с надеждата да получат земя в Олеана. Сейдж и Финч оставиха животните и се приближиха тъкмо навреме, за да научат най-тъжната част от историята. Фаун погледна багажа в каруцата и каза:

— Че вие не носите почти нищо. Там има плодородна земя, но през по-голямата част от годината пада яка работа, да не говорим, че земята няма да започне да ви изхранва веднага. Ако сте близо до долината на Грейс, можете да си намерите работа и да посъберете малко пари.

— Нали точно от такъв живот избягахме! — отвърна Вайо.

Граус се надигна.

— Не се връщам. Няма да търпя да ме унижават и да ми се подиграват.

— След като не можеш да станеш, а не искаш да се върнеш — заговори Бери, бивш капитан на лодка, въпреки че никой не би предположил това по миловидното й лице и русата й коса, — ще трябва да гладувате на този хълм. Така поне ще си спестите усилията. Само недейте да палите опашката на нещастното животно. То не е в състояние да ви изтегли нагоре.

— Най-добре да обърнете още сега — предложи Даг, макар никак да не му се искаше да привлича вниманието към себе си, но трябваше да подкрепи Бери. — Дори да стигнете до върха, има още две изкачвания, които са същите. Няма да издържите.

— Освен това трябва да преместите каруцата, за да могат да минават другите — заяви Бери.

Вайо се разхлипа отново.

Даг забеляза съчувствието в очите на Фаун и предположи какво следва.

— Сейдж — рече тя, — нали половината ни животни са долу. Не може ли да ги впрегнем в тяхната каруца и да ги изтеглим? Така техните животни ще си починат. Като се впрегнат седем двойки, каруцата ще се изкачи за нула време.

Индиго се почеса по главата.

— Ако сме заедно до следващата стръмнина, можем да впрегнем всички добичета и да изтегляме каруците една по една.

Вайо престана да подсмърча и вдигна обнадеждено поглед.

— Наистина ли ще го направите? Ще се получи ли? Моля те, Граус, съгласи се.

Болният измърмори, че щели да ги избият, докато спят, но съпругата му не му обърна никакво внимание и отново погледна Индиго.

— Граус не е такъв, от треската е. Още един ден и ще дойде на себе си. Моля ви, много ви моля… толкова е жестоко, не биваше да го казвате, ако не говорите сериозно…

Така че нощуваха на върха, обвити от леденостудена мъгла, вместо на някое по-ниско и приветливо място, а Даг и Аркади се опитваха да налеят в гърлото на болния лекарство против треска. Граус се бореше с тях с всички сили и ужасът му се изразяваше в псувни и обиди. Съпругата му беше напълно безпомощна, но Бери помогна, като се отнесе с него като с пиян моряк. Аркади не бе толкова уплашен, колкото очакваше Даг. Оказа се, че има богат опит с болни фермери.

Даг обходи лагера, преди да си легне, и се запита дали няма опасност някой да падне в пропастта, ако излезе да се облекчи през нощта, а после се запита дали Аркади няма лекарство за главоболие. За предпочитане силно лекарство.

Спря, защото усети същността на коне и ездачи, които се изкачваха зад тях. Честните хора нямаха причина да пътуват, след като се мръкне, а заради мъглата не се виждаше почти нищо. Покрай пътя често се появяваха бандити. Той отпусна усета си за същност.

Позната същност се сблъска с неговата.

Даг направи няколко крачки надолу по пътя и видя трима ездачи в млечнобялата мъгла. Ремо. Нийта. И Тавия.

— Отсъстващи богове, Даг! — проехтя напрегнатият глас на Ремо. — Крайно време беше, мътните го взели, да ви настигнем!

Даг успя да избегне разговора единствено защото Аркади беше заспал, но се сблъска с реалността рано на следващата сутрин. Не можеше да се нарече изгрев, приличаше по-скоро на светла мъгла. Одеялата, вещите, косите на всички бяха обсипани с ледени капчици вода. Огънят, който патрулните бяха запалили, за да направят закуска, пропукваше примамливо, но пламъците му бяха бледи, също като насядалите около него хора. В мътната оранжева светлина дори Аркади изглеждаше посивял, изтощен от пътя, с подпухнали очи.