Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Хм — изсумтя Даг.

Тя вдигна поглед.

— Трябва да му отговоря веднага, иначе писмото може и да не стигне до него навреме. Какво ще правим, Даг? Когато тръгнахме за Ню Мун, мислех, че ще останем няколко дни, а вече сме тук повече от месец.

Даг не отговори веднага, а пристъпи към мивката, за да си измие ръцете преди вечеря, ритуал, на който Аркади много държеше. Фаун го последва. Докато наредят масата, Аркади бе готов с чая.

— Обучението ми все още не е приключило — каза Даг.

Аркади изсумтя:

— Ти още не си започнал. Давам ти две години. На повечето чираци им трябват три или четири.

— Две години! — ахна Фаун.

Даг кимна едва забележимо и каза:

— Вече ми е ясно защо отнема толкова време.

— В интерес на истината — продължи Аркади, — лечителите не спират да се учат един от друг, а също и от пациентите. Често срещаните болести бързо се превръщат в рутина — а смея да твърдя, че ти си най-упоритият чирак, който съм имал, — но не можеш да пришпорваш опита. Просто трябва да изчакаш да попаднеш на някои болести.

Даг отхапа залък хляб и масло, сдъвка, преглътна и попита:

— А кога според теб ще съм готов отново да работя със същността си?

Аркади не отговори веднага, а стана, отиде до полиците, свали познатата малка книга и я отвори. Вдигна нетрепващ поглед към Даг, след това, без да обръща внимание на трохите, записа нещо, духна върху буквите, за да изсъхнат по-бързо, и каза:

— Утре.

Даг се изненада, но остана доволен.

— Ами замърсената ми същност, която толкова много те притеснява?

— Както предполагах, най-добрият лек е времето. Същността ти се чисти сама, при това много добре, и ще се изчисти напълно, стига да не поемаш отново неестествени същности. Просто трябва да престанеш.

Даг отпи глътка чай.

— Това… просто не ми е достатъчно, Аркади. Ако ще лекувам фермери и не искам да ги оставя омаяни, ще ми се наложи да поемам част от тяхната същност.

Аркади го погледна вбесено.

— Известно време всичко ми се струваше много объркано — продължи Даг, — но сега, като се връщам назад, просто не знам каква част от объркването се е дължала на чуждата същност, полепнала по моята, и колко от общуването с Крейн и бандитите му, което е напълно достатъчно, за да имаш кошмари цял живот.

— Ум, същност и… чувства се преплитат на дълбоко ниво — призна Аркади. И погледна Фаун по много особен начин.

Даг кимна.

— Независимо от всичко, което съм поел — включително когато се наложи да спра Крейн, — имам чувството, че ставах все по-добър и по-уверен, когато боравех със същността си. Притесняваше ме единствено, че е замърсена и дали с такава същност ставам за лечител.

— Всяка частица чужда същност, която поемеш, променя твоята, това си е природен закон. Съществува риск да не можеш да контролираш резултатите.

Даг се намръщи.

— Всичко, което върша и научавам — мътните го взели, всяка глътка въздух, която поемам — променя същността ми. Не е възможно да не се променям, не и докато съм жив. Може да се окаже, че ще си живея със замърсена същност, която е неизбежна като досадните насекоми, пришките по краката, времето и умората, докато патрулираш.

— Грубият хаотичен живот може и да е нещо естествено за патрулните, но лечението на същността се нуждае от деликатен контрол.

— От всичко, което видях досега, лечението на същността не е чак толкова безобидно и деликатно, колкото го изкарваш.

— Проекцията ти променя всичко, до което я докоснеш.

— И ръката ми променя всичко, до което се докосне. Винаги е било така. Както и да е, иска ми се да променя хората.

— Даг, не можеш да лекуваш фермери. Не и докато си в Ню Мун Кътоф.

— Ами ако Фаун се разболее? Ще я лекувам, и още как!

Аркади махна с ръка.

— Това е друго.

— Защо пък да е друго? Каква е разликата?

Аркади въздъхна и потри чело.

— Май се налага да ти изнеса позната до болка реч. За обикновените ми чираци започва с „Когато бях на твоята възраст…“, но при теб не е много удачно.

— Когато си бил на моята възраст — помогна му Фаун.

Аркади я погледна.

— Малко по-голям. Не много по-голям.

Даг се облегна, отхапа нов залък и даде знак на Аркади, че го слуша внимателно.

Аркади си пое дълбоко дъх.

— Когато бях значително по-млад и глупав и много по-енергичен, двамата със съпругата ми станахме лечители в лагер Хачет Слау, на около сто и петдесет мили на север.

„Каква съпруга?“ Фаун не бе забелязала и следа от госпожа Аркади, откакто пристигнаха, да не говорим, че не бе чула и дума за нея. Даг кимна с разбиране — очевидно знаеше за кое място става въпрос. Дали пък не бе нещо друго? Не беше сигурна дали Аркади забеляза как чиракът му трепна. Разказ за жестоката съдба, сполетяла първите съпруги, щеше да се отрази неблагоприятно върху Даг. Фаун преглътна и стисна устни.