Лоис Бюджолд - Хоризонти

Фаун надникна. Беше пълен с непреден памук.

— От какво друго имаш нужда? Не знам колко струва. — Тя погледна Нола за помощ.

— Нищо не струва. Това е подарък.

— За мен ли? — изненада се Фаун.

Той кимна.

— Не мога да го приема!

— Той остана. Няма смисъл да го връщам.

— Ами… благодаря!

Той кимна отново.

— Няма защо. Ами… беше ми приятно, Фаун Блуфийлд. Надявам се при теб всичко да е наред. Кога тръгвате на север?

— Още не знам. Всичко зависи от Даг.

— А, ясно. — Той се застоя, сякаш искаше да каже още нещо, след това погледна слънцето, усмихна й се отново и тръгна.

След половин час един фермер купи последното лекарство от масата — буркан с мазило за напукани конски колене — и си замина. Трите момичета помогнаха на другите Езерняци да приберат масите и да навият навесите. Чери и Нола бяха доволни, че са събрали толкова пари и са получили безценните буркани и шишета. Поеха с количката, натоварена с разменената стока. Фаун се обърна към сечището и си помисли, че мястото й се бе сторило съвсем различно, когато го видя за пръв път.

Така беше и с всяко друго място. Спомни си малката река под Уест Блу. Зиме я сковаваше лед и изглеждаше напълно неподвижна, но водата отдолу тайно подронваше брега, докато един ден не отнасяше цели буци пръст. След колко ли време тези южни Езерняшки лагери щяха да се разпаднат по същия начин? Тази мисъл я разтревожи.

Докато Фаун вадеше обяда от кошницата, зазвуча далечен звън. Аркади скочи, пусна хляба и сиренето на масата, пийна глътка горещ чай и подкани Даг:

— Хайде. — След миг колебание се обърна към Фаун. — Ти също, Фаун.

Забързаха към шатрата на лечителите. На вратата Аркади спря и стисна ръката на Даг.

— Мислех, че ще имаш поне още седмица за обучение, но нищо, и така ще се справим. Ще правиш каквото ти кажа и няма да се колебаеш. Махни куката, само ще пречи.

— Ами замърсената ми същност?

— През следващия половин час ни чакат по-важни проблеми.

Даг нави ръкава си, разкопча катарамите и последва лечителя. Познаваше бременната на носилката и роднините, които я носеха със същата бърза крачка като Аркади, защото я бе посещавал всеки ден заедно с наставника си.

Чувстваше се неудобно, защото откакто пристигна, Аркади настояваше да го води на всяко раждане в Ню Мун Кътоф. Като млад патрулен му се бе наложило да изроди дете на Северния път — измъчената, но за щастие опитна майка го напътстваше какво да прави, — така че не изпитваше неудобство, но въпреки това все още се чувстваше като натрапник в шатрите на бъдещите майки. Две от ражданията протекоха напълно нормално и Даг седя кротко, слушаше какви инструкции им дава Аркади и се стараеше да не наднича над рамото му. При третото раждане се налагаше плодът да бъде обърнат в правилно положение, докато е в утробата. Аркади се справи с помощта и на ръцете си, и на същността.

На Даг целият процес се стори безкрайно сложен. „Ти да не би да си въобразяваше, че жените са пълни със слама?“, бе попитал Аркади. След това му обясни, че поне веднъж в годината всички чираци на лечителите в областта се събират, за да наблюдават дисекция, когато някой дари тялото си, и за да запомнят завинаги всяка част от структурата на тялото. Обеща му — по-точно заплаши, — че на всяка цена трябва да присъства на подобна демонстрация. Днес на Даг му предстоеше — може би — да види отвътре тялото, докато е все още живо.

Усложнението при Тауа Килдиър го ужаси. Тайнствената плацента, която хранеше плода, бе запушила изхода на утробата, вместо да е вдигната по-високо, където й е мястото. Родилните болки трябваше да я разкъсат дълго преди бебето да излезе на бял свят и да си поеме въздух; без помощ резултатът щеше да е посиняло дете, а на майката да й изтече кръвта. Предложението беше драстично: да се изреже бебето направо от утробата. В този случай имаше голям шанс детето да бъде спасено, но за майката нямаше голяма надежда — с помощта на същността нямаше да се получи. Едва сега Даг разбра защо по време на упражненията Аркади бе настоявал да се научи да контролира кръвния поток.

Роднините на Тауа, Чала и Аркади помогнаха да прехвърлят бременната жена на високото до кръста легло в светлата стая. Чала вече миеше големия й корем с житна ракия, докато сестра й й сваляше дрехите. Парчето плат между краката й бе подгизнало от кръв.

Жената не носеше споделящ нож. Никой от роднините също не се бе сетил да донесе. Една севернячка щеше да помисли и за това…