Лоис Бюджолд - Хоризонти

Аркади пусна ръката на Фаун, а Даг протегна своята на сантиметри от бледата кожа. Разрезът бе около сантиметър и половина, точно върху синята вена. Даг се насили да диша, да разтвори същността си, да се съсредоточи. „Влез в раната.“ Ръката на Фаун стана по-голяма пред вътрешния му взор, появи се ново усещане и светът наоколо изчезна. Той потърси потръпващите краища на вената. Същността на дясната му ръка зажужа. „Мътните да те вземат, Аркади, от тази страна нямам никакви умения…“

С умения или без, успя да протегна същността си извън ограниченията на кожата. Непохватно прихвана двата края на прекъснатия кръвоносен съд и ги събра — те сякаш се търсеха, което му помогна, — и оформи здраво — не беше чак толкова здраво — подсилване, за да не се разделят. „Готово.“ Насили се да се успокои да не би да подпали ръката на Фаун и да й причини повече болка от Аркади. Влезе вътре, откри живата тъкан и започна да я свързва. Влезе още по-надълбоко…

Не нечий усет за същност го изтръгна от транса, а Аркади — просто го плесна по главата. Даг се опомни, примигна и утринната светлина нахлу в очите му. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Фаун почистваше кръвта със салфетката на Аркади. Върху ръката й розовееше бледа ивица.

Даг си пое дълбоко дъх.

— Обичаш да живееш на ръба, така ли, Аркади?

Аркади сви рамене. Очевидно нямаше намерение да се извинява.

— Беше крайно време някой да те тласне напред. Получи се, нали? Дай сега да видим проекцията.

Тя се оказа слаба, немощна, но поне се виждаше. Даг я повика отново. После отново. Усети замайване, прилоша му и Аркади сложи край на опитите и позволи на Фаун да го развърже.

Даг разкърши схванатия си гръб. Единственото, което го спря да удари лечителя, бе мисълта: „Значи ли това, че вече не съм под карантина?“

Един ясен ден в началото на пролетта Фаун, Нола и Чери, помощничките на билкаря, натовариха една ръчна количка, изкараха я през портата и се спуснаха по хълма към сечището, където бяха напоили конете първия ден. Клоните на дърветата бяха все още голи под студеното синьо небе, но пъпките се бяха надули и редки бурени вече надничаха сред ниската кафява трева.

Едва сега Фаун разбра защо в кухнята на билкаря работата никога не свършва. След като приготвеха отвари за нуждите на лагера, билколечителят и помощничките му правеха нови, с които търгуваха, както днес. Някои от лековете не бяха много по-различни от онези, които приготвяха майката на Фаун и леля Нати, но лечител Ливън ги подсилваше, за да станат по-ефикасни и — това бе особено важно за него — еднородни. За разлика от лековете за всякакви болести, които се предлагаха на пазара в Удавената махала и за които Даг твърдеше, че съдържали главно алкохол — може и да си болен, но ще си толкова пиян, че няма изобщо да ти пука, беше вметнал Бар, — лековете на Езерняците действаха върху определени болежки. Имаше очистително против глисти за хора, коне, едър рогат добитък и овце; ефективни лекове за треска; в Уест Блу холера нямаше, но тук се появяваше, особено през дългите горещи лета; горчив прах против болка от върбова кора и мак, какъвто Даг бе използвал, когато си беше счупил ръката; тинктура от попадиино семе за проблеми със сърцето; сив прашец, с който местните ръсеха раните, за да избегнат инфекции.

На сечището имаше много Езерняци, които разпъваха навеси и редяха сергиите си. Днес предлагаха ръчни изделия, каквито Фаун не бе виждала: фини кожи, които не изгниваха, въжета и конци, които не се късаха, железарски инструменти, които не ръждясваха, остриета, които не се затъпяваха. Фаун помогна на момичетата да подредят стоката, след това седнаха и зачакаха купувачи.

Не се наложи да чакат дълго. Към обед заприиждаха фермери, някои с раздрънкани каруци или файтони, други яздеха коне или мулета. Денят щял да мине бавно, обясни Нола на Фаун: на пазара имало работа през лятото, когато пътищата били по-добри. Повечето хора тук вече знаели какво се предлага, знаели си имената и търговията вървяла бързо.

Богато украсена каруца, теглена от четири сиви коня, излезе на сечището. От нея слязоха петима: много добре облечен фермер с прошарена коса, слугиня, която се грижеше за момченце, коняр, който веднага се зае да четка конете, и жена с прошарена коса, очевидно съпруга на фермера. Бе половин глава по-висока от него, но чудесно облечена, в пола за път, прилепнал жакет и елегантни ботуши, пясъчнорусата й някога коса бе сплетена на плитки. Отправи се без колебание към един от въоръжените патрулни в края на сечището и заговори с него. След малко той кимна и с известно нежелание тръгна нанякъде.