Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Отговорът ти е повече от красноречив — отбеляза Нийта, когато той най-сетне приключи. — Върви при фермерите южно от Грейс. Не ги искаме тук.

— Ти някога пробвала ли си да прогониш фермер от земята му? Не е лесно — увери я Даг.

— Вярно е — потвърди Вейв. — Преди сто години жителите на Ню Мун все още сменяли лагерите зиме и лете. Връщали се следващия сезон и откривали земята си разорана и засята. Накрая, за да си опазим земята, се наложи да оставим част от шатрите в Мос Ривър. Изпратихме хора до градския съвет в Греймаут, за да очертае граница и да получим документ, че земята е наша. Възмутително!

— Цената, която плащаме, за да научим на нещо фермерите, не е нищо в сравнение с цената, която ще платим всички, ако не го направим — заяви убедено Даг.

— При вас на север може и да е така — обади се Тавия.

— Навсякъде е така. Трябва да започнем от родните си места с онова, с което разполагаме. Никога не изпускайте шанса да се сприятелите с тях и да ги научите на нещо. Всеки може да се заеме с тази задача.

Вейв посочи ръкава на Даг, под който се намираше брачната връв — беше я усетила, — и каза сухо:

— Бих казала, че доста си се поувлякъл в сприятеляването, пришълецо от Олеана.

„Все още не съм.“ Даг въздъхна, изправи се и любезно докосна чело.

— Ще проверя отново за нож. Довиждане, създателко на ножове. Довиждане, патрулни.

През следващата седмица Даг се потопи в работа в шатрата на лечителите. Не че не познаваше някои от проблемите, но сега, толкова близо до различни болести, нещата му се струваха много по-различни. Като патрулен не влизаше в шатрата на лечителите, освен ако не се налагаше. Сега определено се налагаше и той откри не само че вече разбира по-добре много неща, но и че започва да говори по познатия дразнещ начин и да пита: „Защо не дойде по-рано?“

Поне по шест души идваха всеки ден с незначителни оплаквания и наранявания, въпреки че един ден докараха мъж със счупен крак, а случаят следващия ден се оказа труден — възрастна жена си беше счупила таза. Още по-неприятен бе случаят на жена със страшен тумор на гърдата, който Аркади лекуваше всеки ден, като прекъсваше кръвоносните съдове един след друг. Обясни на Даг защо не прибягва до изтръгване на същността на тумора и патрулният усети как го обхваща паника — изглежда, туморът можеше да е точно толкова отровен, колкото и злината. Аркади започна да го води на ежедневните си посещения из шатрите, макар Даг да не знаеше с какво е заслужил това повишение, тъй като не можеше нито да носи помощни материали, нито да помага, а и все още му бе забранено да борави със същността си.

Книгите, в които бяха записани стари случаи, си стояха на полиците и след като Чала го научи как да разчита историята на заболяването, се оказаха невероятно интересно четиво. Напомниха на Даг за дневниците на патрулните — изцапани, с разръфани страници, почеркът ужасен, а съкращенията неразбираеми. И те като дневниците на патрулните предлагаха много информация, която можеха да извлекат единствено посветените. Хората, които се стичаха в шатрата, показваха на Даг как лечителите се справят с някои от заболяванията, а пък от книгите научи за случаи, на каквито не се беше натъквал, затова се взираше в страниците, докато не паднеше мрак. Тъй като започваше да се учи твърде късно и държеше да навакса бързо, успешно се пребори със северняшката си мълчаливост и започна да залива Чала и Аркади с въпроси, също както правеше Фаун.

Един следобед се върна в дома на Аркади, за да вземе забравен пакет с инструменти, и откри Фаун разплакана, свита на кълбо на леглото. Наведе се над нея и тя се изправи, бързо избърса очи и се престори, че се прозява.

— Вече си се върнал! Бях полегнала малко. Винаги се подувам, след като спя през деня. — Само че трапчинките на бузите ги нямаше, а големите й кафяви очи излъчваха тъга.

— Какво има, Искрице? — Той проследи с пръст мокрите следи по бузите й.

— Нищо. — Тя тръсна тъмните си къдрици и за негово облекчение престана с лъжите. — Просто… глупости.

— Не е нищо. И не са глупости. Кажи ми. Можеш да споделиш с мен всичко. — Поне се надяваше да е така, тъй като далече от дом и близки тя имаше единствено него.

Тя подсмръкна жално, замисли се и кимна.

— Просто… просто… вечер всичко е наред, защото ти се прибираш, говориш с мен, но откакто Бар и Ремо заминаха, през деня тук е мъртвило. А и вече няма какво да правя. — Протегна празните си ръце. — Уших и последните гащи, вече нямам прежда за чорапи, не се налага нито да готвя, нито да чистя, защото съседките на Аркади са поели тази работа. Прекалено сиво и студено е, за да изляза да поседя навън, а и няма какво да правя. Изобщо не е хубаво. — И продължи тихо: — Не е възможно да ми е мъчно за Уест Блу, защото не искам да се връщам там. Може би просто цикълът ми наближава. Знаеш, че тогава ставам кисела.