Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Преди няколко седмици, нагоре по течението на Грейс, ме повикаха да сменя посвещението на този споделящ нож и да го заредя. Всичко се случи доста бързо и непредвидено.

— Чух, че си пътувал с двамата млади патрулни, които надушили къде се подвизават речни бандити. Всички ли сте от Олеана? Доста далече сте от дома.

Даг реши да не уточнява кой какво е надушил и да противоречи на Бар и Ремо. „Пътувахме по течението, когато се натъкнахме на бандити“ много лесно можеше да бъде предадено като „Изпратиха ни надолу по течението, за да ликвидираме едни бандити“, а и по този начин младежите щяха да избегнат въпросите за това как са се събрали с Даг.

Без да споменава нищо за Рейнтрий, Даг разказа накратко за Крейн и смъртта му. Докато той говореше, лицето й ставаше все по-мрачно.

— Споделящият нож — рече тя — е знак на саможертва и изкупление — не е предназначен да се използва за екзекуциите на престъпници.

— В този случай бе използван и за трите. Крейн плати много по-малко, отколкото дължеше, но поне отдаде всичко, което имаше. Не те моля да отсъдиш доколко е правилно, а да оцениш зареждането, тъй като това е първият нож, който правя. С него възможно ли е да се убие злина?

— Ако слушам клюките, не е ясно дали си патрулен, или лечител. — Тя тактично пропусна определения като ренегат, дезертьор, прокуден или просто луд. — А ти откъде изобщо знаеш как се зарежда и посвещава нож?

— Големият ми брат е главен създател в лагера на езерото Хикори в Олеана. Често съм го наблюдавал как работи.

Тя сви вежди, очевидно изпълнена с недоверие.

— Ако тая работа ставаше с гледане, щях да имам много повече късмет с чираците си.

След тези думи взе ножа и се откри, за да го проучи; притисна го първо към устните си, след това към челото, затвори очи, сетне ги отвори отново. Даг я наблюдаваше с тревога.

Тя внимателно остави ножа на масата.

— Зареждането ти е поне четири пъти по-силно, отколкото трябва, но е много здраво и по всичко личи, че ще остане така. Нямам причини да смятам, че силата му не би се проявила, ако бъде забит в злина. Мога да ти кажа, че този нож е зареден с чернота и нещастие, но пък истината е, че малко споделящи ножове излъчват щастие.

— Крейн приличаше на бясно куче в човешки облик, но не беше глупак. Мисля, че му допадна иронията да нося заредения с неговата същност нож на врата си — призна Даг. Значи бе напълно безопасно да даде ножа на момчетата.

Влажен ветрец, почти топъл, разклати увисналите под стрехите кости и се чу тихо потракване. Даг си спомни за нещо друго и попита:

— А случайно да имаш някой свободен нож? Брат ми обикновено има. Все пак винаги има повече кости, отколкото сърца.

— Защо питаш?

— В момента нямам споделящ нож. Стария го… изгубих. Исках да го подменя, но… Няма да е лошо да си го измайсторя сам, но под ръководството на опитен човек… стига да нямаш нищо против.

— Струва ми се, че си минал възрастта на чираците. — Тя кимна към ножа на масата. — Да не би да имаш намерение да се посветиш на този занаят? Не съм сигурна, че ще ми стигне куражът да те открадна от Аркади.

— Не. Просто искам повече увереност, в случай че някога отново попадна в подобно положение.

— Увереност ли? Бих казала наглост. — Тя го погледна с любопитство и неодобрение. — Споделящият нож на мъртвата жена е принадлежал на някого, тоест със сигурност не е твой. А ти си го взел, без дори да се замислиш.

— Мислих, при това много. Лошото е, че нямах време.

Тя сви рамене.

— Тъй като сега случаят не е спешен, ще трябва да поискаш някой да ти дари.

— Не са ли ти оставени кости за общо ползване? Или от някой без семейство?

И изражението, и същността й помътняха.

— Не и в момента.

С други думи, подозрителният тип от Олеана трябваше лично да помоли някого за дарение. Може би щеше да се получи, ако си извоюваше място в лагера.

Вейв вдигна поглед. По пътеката към колибата идваха двете патрулни, които Даг познаваше от първия ден. Дългокраката блондинка бе наполовина заслонена и не особено доволна. Вдигнаха изненадано очи към Даг и той се заслони още повече, пъхна ножа на Крейн в калъфа и го скри под ризата си. Двете не изпуснаха нито едно негово движение.

— Здравейте — поздрави ги сърдечно създателката. — Какво ви води насам?

— Вейв! — започна развълнувано Нийта. — Нещо ужасно стана със споделящия ми нож — е, щеше да е споделящият ми нож. Татко обеща да ми го даде, когато се върна от Лутлия, но тази сутрин, когато го извадихме от раклата… ами виж го!