Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Не, същността й.

Фаун погледна Даг и той кимна.

— Да, Бар веднага ще познае.

— И какво направи? — попита притеснено младата жена.

— Хукнах след нея, разбира се. Настигнах я на първия завой извън селото. Първо рече, че не ме познавала, след това нареди да се махам, защото ме мразела, ако ли не — щяла да пищи. Казах й, че момиченцето е мое, а тя отрече, после се съгласи, че била моя, а малката се разплака от крясъците и майка й най-сетне спря, за да поговорим. — След малко добави: — Кръстила я е Лили.

Бар си пое дъх и продължи, сякаш се страхуваше, че ако замълчи, няма да има сили да доразкаже:

— Каза, че животът й бил хубав, имала си добър съпруг, а аз съм нямал право да я преследвам и да й съсипвам живота.

— Отново — промърмори Фаун.

— Попитах я дали онзи човек си мисли, че момиченцето е негово? Тя отвърна, че било точно така. Предложи ми всичките пари в кесията си, само и само да мълча.

— Ти взе ли ги? — попита мило Фаун.

Бар я погледна вбесено.

— Стига, Фаун — сгълча я Даг.

Фаун въздъхна. Беше прекалено късно да му се кара. Просто нямаше смисъл. Той си беше научил урока по друг начин, възможно най-болезнения.

— Та тя ми каза, че ако искам нещо от нея, нямало да го получа, защото в момента била бременна отново, този път от съпруга си, а аз й казах, че не искам нищо, успокоих я, че е момче и е напълно здраво. Тя се зарадва и се поуспокои. Нареди ми да замина и да не се връщам, защото съм й бил причинил достатъчно мъка за един живот. — Бар примигна. — Не ми се стори много да страда.

— Ти как разбра? — сопна се Фаун. — Не си присъствал на неприятните моменти. Само защото е оцеляла, не означава, че не е страдала дълго.

— Ти какво направи? — прекъсна я Даг.

Бар се намръщи.

— Не знаех какво да направя. Просто си тръгнах, както тя искаше. Но, Даг… това момиченце… тя можеше, трябваше да е моята наследница. В някой друг свят.

— Прекалено късно е за тази работа — отвърна Даг.

— Знам. През целия път към къщи мислих за нея. И за Кала и Индиго. Не знам дали щях да проявя разбиране към този проблем, преди да се запозная с Кала и брат й. Ами ако се окаже, че Лили има усет за същност? Ами когато стане на единайсет или на дванайсет и започнат да се случват странни неща — знаеш как е, когато усетът ти за същност се прояви за пръв път. Няма да има кой да й каже какво се случва. Ами ако съпругът на майка й заподозре нещо и започне да се отнася зле с нея? — Той се поколеба. — Ами ако аз загина, докато съм на патрул? Никой няма да знае, че тя съществува.

— Доколкото разбирам, не си съобщил на родителите си, че си имат внучка. Досега щяха да проявят някакъв интерес.

Бар потръпна.

— Отсъстващи богове, не!

Фаун си каза, че според стандартите на Езерняците той всъщност е още съвсем млад.

Даг се намръщи.

— Ти ги познаваш най-добре, няма да споря с теб.

Бар наведе глава.

— Мислех си… че няма да е зле някой да знае за Лили. За всеки случай. Ако има някой, който да ми каже как да постъпя, то това сте вие двамата. Затова дойдох.

Даг се намести на стола и нагласи отпуснатата на рамото му Нати-Мари. Тя въздъхна, примлясна и отново заспа.

— Какво ти се иска да направиш?

— Първо, не искам никой да страда.

— Тогава е най-добре да оставиш горката жена на мира — каза Фаун. — Тя е намерила начин да оцелее. — Не беше сигурна дали трябва да добави „с теб или без теб“, затова премълча. — Да не си посмял да й отнемеш детето, освен ако не си готов да го замениш, а мисля, че няма да успееш. А и тя няма голямо желание да е с теб.

— Да, няма.

Даг прехапа долната си устна и почука с куката по страничната облегалка на люлеещия стол.

— Според мен не трябва да оставяш Лили. Наглеждай я. Нещата се променят. Родителите умират — нейните, твоите — съдбата се променя. Семействата се местят. Длъжен си заради детето да я наглеждаш дискретно — ако знаеш какво означава дискретно. Просто ще си наясно дали има нужда от нещо.

— Ще го направя — отвърна бавно Бар. Напрежението започваше да го отпуска, след като си беше признал. Дори да станеше сериозен и мрачен като Ремо, нямаше да му се отрази зле. Бар отново погледна Нати-Мари, отпусната доволно на рамото на баща си, и Фаун усети завистта му. — Баща ми е добър човек — започна да обяснява той, — защото ни търпеше, докато мама казваше, че ще ни удави и двамата в Рифъл. Той прекарваше много време с мен и сестрите ми, учеше ни на разни неща… Странно ми е като си помисля, че няма никога да…

Нати-Мари разкъса последвалото мълчание, понеже се размърда и заплака. Даг сведе поглед, а Фаун се усмихна.