Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Ти някога ще се върнеш ли там? На езерото Хикори?

Даг поклати глава.

— Няма да е скоро. Не ми остава време. Засега с Аркади имаме единайсет различни създатели и лечители от девет лагера, които искат да научат как се правят щитовете и как да отомайват, а също и други неща. Всяка седмица прииждат нови и нови хора.

— Вече има стая за посетителите — добави Фаун. — Довечера ще те настаним там.

Бар кимна доволно.

— Освен това Аркади написа дълги инструкции за Хохари и Верел, за да ги разпратят на всички медицински шатри, а Феърболт и Ама ще помогнат, когато са на патрул. Дори Копърхед да осъществи мечтата си и да ме хвърли така, че да се забия в някое дърво, идеите ми са разпространени.

— Ремо щастлив ли е на езерото? Доколкото Ремо може да е щастлив, разбира се — добави Бар.

— Май да — усмихна се Даг. — Споменава Тиока Кроу в писмото цели три пъти. Тя е хубаво момиче, малко едричко, доколкото си спомням.

Бар поклати глава.

— Надявам се този път да има повече късмет в любовта.

— Ако се спре на Тиока, тя ще направи всичко по силите си.

— Не беше нужно да заминава. Ама беше готова да го върне в патрула на Пърл Рифъл. Но добре, че поне се прехвърли както трябва. По-спокоен е, когато следва правилата.

Даг сви вежди.

— Правилата не се създават, за да бъдат нарушавани. Причината да ги има е, че някой е допуснал грешка или е направил нещо нередно, а на хората не им е приятно да има нови такива случаи.

Бар прочисти гърлото си.

— Да, има такова нещо.

„Най-сетне започва да му увира главата“, помисли си Фаун. Едва ли Бар беше пътувал ден и половина единствено за да се порадва на Нати-Мари. Нещо го измъчваше.

— Бях голяма напаст като млад патрулен.

Фаун прецени, че няма да е много любезно, ако се съгласи, така че се зае с работата си около огнището, а Даг само изсумтя.

— Мислех, че всички правила са една голяма глупост, силите ми се струваха още съвсем нови, затова исках да ги изпробвам. Нали знаете, момчетата се надбягват, вдигат пънове и какво ли още не. Както и да е, та тогава направих нещо… — Вдигна очи към Фаун. — На Фаун няма да й хареса.

Фаун стисна устни. Не че искаше да го улесни, но…

— Да не би да говориш за случая, когато си използвал убеждение, за да се изтъркаляш с едно фермерско момиче в сеното? Същия случай, когато си се опитал да убедиш Ремо да прелъсти сестра й ли? Вече знам.

Бар ахна.

— Откога знаеш?

— Ремо ни разказа, когато ти се качи на „Завръщане“. Тогава се опитвахме да разберем как става отомайването.

— Ремо ви е казал? — Бар явно се чувстваше предаден.

— Все още ти беше ядосан заради случая със споделящия нож. Бяхте попаднали в засадата, защото момичето от лодката те е водило за носа — или за каквото там те е водила, — а той те последвал.

— Хм. Да, така беше. — Бар отново погледна Фаун. — Затова ли се държа така през първия ден, когато се качих на борда?

— Онова, което бях чула, не беше в твоя полза.

Бар се намръщи.

— Да, така си е. Фермерското момиче не се дърпаше дори преди… А после Ремо така се затръшка, че повече не посмях. А и оттогава се случиха толкова много неща, че почти бях забравил, поне до последния патрул. Минавахме през едно селце. На трийсетина мили от Рифъл.

Даг се облегна назад. Фаун беше сериозна и мълчеше. Не искаше да го съди, преди да чуе всичко.

— Беше просто шега, почти де. По онова време. Поне така си мислех.

— Едва ли на нея й е било до смях — обади се Фаун.

— Да, разбрах.

Фаун го изгледа.

— Да не би да се е обесила?

Бар се ококори.

— Да се обеси?! Че фермерките правят ли подобни неща?

— Понякога. Или пък се давят.

— Не е чак толкова зле. По-скоро обратното. След като я видях, разпитах ковача… Омъжила се е. Има и дете.

— Да не би да е от седмачетата с коса като на деветмесечно бебе? — попита Даг. — От време на време попадам на такива.

— Има ги навсякъде — подкрепи го Фаун. „И аз можех да родя същото, но не стана.“

— Видяхме се пред ковачницата. Денят беше студен, но слънчев. Патрулът ми спря, за да оправим няколко паднали подкови. Тя беше донесла инструменти за поправка. Веднага ме позна, но се престори, че ме вижда за пръв път. Все едно бях невидим или поне й се искаше да съм невидим. С нея беше и бебето, момиченце, почти колкото Аулет, русокосо, къдраво, с плетена шапка с дълъг розов пискюл. Непрекъснато си въртеше главата и пискюлът се подмяташе, а тя не спираше да се киска. Даг, тя е моя.

Фаун се намръщи.

— Откъде си сигурен? Възрастта и косата ли ти подсказаха?