Лоис Бюджолд - Свещеният крал

— Богът не го взе — прошепна Ингрей.

— Щеше, ако можеше — измърмори Левко. — Бащата на зимата също плаче за загубата.

Ингрей не плачеше, все още, макар лек трепет да пълзеше вече през тялото му. Усещаше как второто зрение се отлива от очите му — дарът се връщаше при отдалия го бог. Аяда се приближи отново до него и стегна ивица чисто ленено платно около пръста му. Прегърнаха се.

— Е… — Левко направи свещения знак към тях. — Свърши се. — В гласа му звучеше топлина. — Хайде да се приберем на топло, милорд, милейди, какво ще кажете?

— След малко — въздъхна Ингрей. — Залезът на луната над Брезовручей си струва да потрепериш на студа.

— Щом казваш. — Левко се усмихна, кимна и тръгна към стълбите, стъпваше внимателно по хлъзгавия сняг.

Ингрей застана зад Аяда и опря брадичка на рамото й. Двамата се загледаха към долината.

— Знам, че не на това се надяваше за лорд Ингалеф — каза след малко Аяда. — Съжалявам.

— Да, не на това се надявах. Но пак беше по-добре от нищо и много по-добре, отколкото изобщо да не разбера. Поне всичко свърши, тук. Мога да продължа и да не поглеждам повече назад.

— Това е домът от детството ти.

— Беше. Но аз вече не съм дете. — Той я прегърна с някаква ожесточеност и тя се засмя. — Домът ми си има ново име и то е Аяда. Там ще живея оттук насетне.

Аяда се засмя отново и дъхът й за закълби лунен пред устните й.

— Освен това — каза той — се надявам в Язовмост да е по-топло през зимата, отколкото в Брезовлес, прав ли съм?

— В долините — да. Иначе по високите хълмове има достатъчно сняг, ако се затъжиш.

— Чудесно.

След малко Ингрей добави:

— Не ми се стори да изпитва болка или силно терзание. Така. Вече видях какво ме чака. И повече няма да ме е страх.

Аяда каза замислено:

— Мен и Фара също, ако не ни надживееш, за да очистиш душите ни.

— Не знам кой вариант ме плаши повече. — Той я обърна към себе си и се взря тревожно в очите й, големи и тъмни, с бледо кехлибарено по края на ирисите. — Трябва да се моля аз да си ида последен, неоплакан. Не знам как ще го понеса.

— Ингрей. — Тя хвана лицето му с изстиналите си ръце. — Само преди година би ли могъл дори да си представиш, още по-малко да предскажеш, че сега ще стоиш тук такъв, какъвто си?

— Не.

— Аз също — за себе си. Така че навярно не бива да сме толкова сигурни и в бъдещата си участ. Онова, което не знаем за нея, е многократно повече от онова, което знаем, и тя със сигурност не ще спре да ни изненадва.

Мислите му се върнаха назад към нощта във Волска ливада, където го беше сполетял онзи пристъп на черно отчаяние и едва не си беше прерязал сам гърлото. И досега не можеше да прецени със сигурност дали е било дело на Конскарека, или резултат от собствения му песимизъм. „И щях да пропусна всичко това“.

— Познавам четири хиляди души, които биха се съгласили с теб, знаменоске.

— Ами остави тогава на техния глас да ти покаже посоката.

— А. — Мрачното среднощно настроение губеше силата си над душата му, прогонено от увитата й във вълна топлинка. Тя добави:

— Мисля също, че е преждевременно да се обявяваш за последния шаман. Ти самият можеш да създадеш нови велики животни и духовни магове.

— Не бих осъдил никого на това състояние, освен ако не съм сигурен, че могат да намерят обратния път.

— Така е. А мислиш ли, че Храмът трябва вечно да се противопоставя на старата горска магия? Стига тя да се възроди в някаква свежа версия, пригодена към нашите времена?

— Това трябва сериозно да се обмисли. Петимата богове са свидетели, че видяхме какви беди могат да донесат старите нрави.

— Да, но Храмът контролира своите магьосници, при това не винаги добре. Спомни си за бедния Кумрил например. Но ги контролира достатъчно добре все пак. А и двамата вече познаваме свещени, които са способни на дълбок размисъл.

— Хм. — Очите му се присвиха в проблясък на надежда.

— Много сте самонадеян, господарю на вълците. — Ръцете й разклатиха леко главата му, сякаш в порицание.

— Така ли? И сега какво, коте сладко?

— Как можеш да твърдиш, че стотиците още неродени няма да те оплакват от дъното на душите си? Не е във властта ти да диктуваш на сърцата им.

— Това да не е пророчество, милейди? — попита той с усмивка, но още не го беше изрекъл докрай, когато тръпка мина през стомаха му, сякаш беше чул несвестен глас.

Тя сви рамене.

— Да си кажем, че ще приемем съдбата си, пък да видим какво ще стане.

Устните й бяха топли, като изгряващи слънчеви лъчи, подгонили ледена луна. Тя потри лице в неговото и въздъхна доволно. Но после добави: