Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Ингрей се постара да потисне всяко желание, всеки страх и всяка съзнателна воля в собствения си ум; после се зачуди дали и силната умора не би свършила същата работа.

След малко Левко отвори очи, пристъпи напред и безмълвно целуна по челото първо Аяда, а после и Ингрей. Устните му бяха хладни, но Ингрей усети странна, приятна топлина да си ливва през тялото му. Примигна.

— О! — промълви Аяда и огледа заинтригувано залата. — Просветени, онова ли е? — И посочи. Ингрей видя съвсем бледо петно да се носи във въздуха покрай тях и да завива към Левко, ефирно като нечий дъх в студена нощ.

— Да — каза Левко, проследил погледа й. — Помнете, че няма от какво да ви е страх, макар поводи за жалост да има предостатъчно. Тази душа е отдавна откъсната, бледнее и е безсилна.

Намекът, че Аяда, която бе споделила с него ужаса и триумфа на Кървавополе, може да се страхува от един призрак, се стори на Ингрей абсурден. Собствените му страхове бяха от различно естество.

— Просветени, възможно ли е това да е баща ми?

— Усещаш ли вълка му, както усещаше душевните животни в другите?

— Не — призна Ингрей.

— Значи е някой друг, отдавна изгубен. Умира отвъд смъртта. — Левко направи петорния знак по посока на призрака и той се стопи в стените.

— Защо богът ще ни заема това зрение, ако няма какво да се види? — попита Ингрей. — Няма смисъл. Трябва да има и други.

Левко огледа празната вече зала.

— Ами нека пообиколим тогава замъка и може да открием нещо. Само че, Ингрей… не влагай твърде много надежда. Призраците на Кървавополе са имали велики заклинания и живота на онази силна земя да ги поддържат през времето. Боя се, че лорд Ингалеф не е разполагал с нищо подобно.

— Имал е вълка си — упорито възрази Ингрей. — Може би това е наклонило везните. — При тези му думи Аяда го хвана за ръката и я стисна; излязоха от залата ръка за ръка и тръгнаха по коридора, в обратна посока от Левко, за да обиколят по-бързо замъка, докато трае дарът на второто им зрение.

В пустата зимна тъмнина замъкът си беше студен и влажен и без призраци, но Ингрей откри, че сега вижда по-добре в тъмното. Обикаляха из коридорите и стаите, Аяда плъзгаше ръка по стените. Излязоха от основната сграда и обиколиха постройките покрай вътрешната крепостна стена. В сенките на конюшнята, топли от дъха и телата на конете, Аяда прошепна:

— Виж, още един!

Бледата мъглица ги обиколи тревожно сякаш, но после избледня.

— Беше ли… — почна Аяда.

— Мисля, че не. Обикновен беше, като първия. Хайде да продължим нататък.

Докато вървяха през снега в тесния вътрешен двор, Ингрей измърмори:

— Закъснях. Трябваше да дойда по-рано.

— Стига, няма смисъл. Не си знаел. А дори да си знаел, още не си бил овладял силите си.

— Да, само че откачам при мисълта, че е имало време, когато съм можел да го спася, и то е изтекло през пръстите ми. Даже не знам кого да обвинявам — себе си, Храма или боговете…

— Ами тогава не вини никого. И майка ми и баща ми умряха рано. Да, те отидоха при боговете си, което ми беше някаква утеха, но… недостатъчна. Съвсем недостатъчна. Смъртта не е стандарт, по който да се оценяваме, или да се гълчим заради нея.

Той се наведе и я целуна по косата под лунната светлина.

Качиха се по вътрешното стълбище при стената и тръгнаха покрай стражевата пътека чак до най-високата точка на бойниците, над реката, и там спряха да погледат стръмната долина на Брезовручей. Водата се гънеше като черна коприна между стоманения блясък на пълзящия по бреговете й лед. Снежната покривка по склоновете улавяше светлика на залязващата луна в бледо синкаво сияние, прорязана от клоните на оголените дървета като надраскана с въглен паяжина, освен там, където групи ели бележеха височините или туфи бодлива зеленика тъмнееха загадъчно в ниското. Голите клони на брезите се сливаха със снега и сенките.

Стояха и гледаха долината. Аяда се разтрепери въпреки топлите си вълнени дрехи и Ингрей я прегърна. Тя му се усмихна благодарно. „Ти ме топлиш точно толкова, колкото аз топля теб, любима…“

Този път Ингрей усети привидението преди Аяда, макар че тя усети внезапното напрежение в тялото му и моментално обърна глава да проследи погледа му. На няколко стъпки от тях бавно се носеше мъглива форма, по-плътна от другите, издължена, почти с човешки ръст. Вътре в нея се гушеше друга, като дим, обвит от мъгла.

Ръцете на Ингрей се свиха конвулсивно около Аяда, после я пуснаха.

— Доведи Просветен Левко. Побързай!