Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

— Не мисля, че знам. Но ние не сме тук да ви убеждаваме в каквото и да било. Няма нужда от това. Девойката скоро ще стане част от моето семейство, а ние се грижим сами за себе си, тъй че не искаме нищо от вас.

— Тогава за какво сте тук?

Джеймс сви рамене:

— Предполагам, че би искала да си върне майката, но сякаш започвам да се замислям дали не й е по-добре без нея.

Дамата се вцепени, а Дани просъска към Джеймс:

— Не си въобразявай разни работи за мене, приятел. И не си и помисляй да я обиждаш!

Джеймс я погледна с повдигната вежда и отвърна сухо:

— Най-после спря да се боиш от мене, а?

Дани се изчерви и отново скри лице в гърба на Джереми. Това „Ние се грижим сами за себе си.“ бе издигнало Джеймс Малори в очите й завинаги. Сега наистина не я бе страх от него. Но все още не можеше да се срещне лице в лице с майка си.

Евелин обаче я бе чула и макар да виждаше само полата на Дани зад краката на Джереми, тя обърна към нея цялото си внимание и каза настойчиво:

— Тя защо се крие?

— Защото е ужасена от мисълта, че няма да я искате — отвърна Джереми. — През всички тези години, тя не помнеше нищичко от случилото се. Наскоро спомените й започнаха да се връщат.

— О, моля ви! Спрете! — каза Евелин подигравателно. — Толкова пъти са идвали именно с това оправдание.

Джереми не отговори. Обърна се и повдигна брадичката на Дани.

— Надявам се, осъзнаваш, че само усложняваш нещата. Тя ще съжалява за всяка казана дума.

— Или пак ще ни каже да се разкараме.

— Какво, ако ни каже така? Тогава ще си отидем у дома, ще се оженим и ще започнем да правим бебета — ухили се той. — Ако това е, което иска да ни каже, то тогава, любов моя, нека приключваме. Протакането няма да промени нещата.

Дани изпъшка. Той бе прав, разбира се. Тя само се предаваше на страховете си и с това удължаваше агонията си. Тя пристъпи встрани от него и видя ядосаното лице на майка си. Почувства се, сякаш сърцето й падна в петите.

Но тъй като Евелин се беше подготвила за разочарование, отново беше бясна, че се опитваха да я измамят. За момент погледна към Дани, взря се в нея и остана толкова шокирана, че не можа да каже и дума. Виждаше себе си преди двадесет години, почти същата, а всъщност това бе детето, което мислеше, че няма да види никога вече.

Дани се бе обърнала и почувства как най-ужасните й страхове се превръщаха в реалност. Тя се сгуши в Джереми и зарови лице в гърдите му.

Гърлото й се бе свило дотолкова, че едва успя да произнесе:

— Отведи ме у дома!

Нямаше да заплаче. Отказваше да плаче тук, пред Евелин Хилъри. По-късно…

— Дани!

Тя се обърна. Майка й протягаше ръка към нея. Вцепенението й бе очевидно. Беше съвсем пребледняла.

— О, Господи, Дани, нима това наистина си ти?!

И сълзите рукнаха. Дани пристъпи към нея, после направи още една стъпка и накрая пробяга последните няколко, плачейки на воля и зарида още по-силно, когато ръцете на майка й я обгърнаха, притискайки я с толкова много любов. Тя разпозна миризмата, мекотата — всичко се връщаше по местата си. Колко много е била обичана тук! Тя най-после бе у дома.

Салонът беше огромен, както можеше да се очаква, добре почистен, но си личеше, че рядко се използва. Те се настаниха удобно. Евелин и Дани на дивана, Джереми на стола срещу тях, Джеймс остана прав, облегнат на студената камина и просто ги наблюдаваше готов да се намеси, ако се наложи или дори и да не се наложи.

Евелин държеше ръката на Дани. Не беше я пуснала, откакто ги поведе към къщата. Все още избухваше в плач отвреме-навреме, всъщност, всеки път когато погледнеше Дани и затова предпочете да обърне поглед към Джереми. И Дани не спираше да плаче и не й трябваше много за да потекат отново сълзите. Беше намерила майка си. Беше си върнала самоличността и истинския си живот. Все още очакваше да се събуди, толкова невероятно бе, че всичко за което си беше мечтала се сбъдна.

Тя вече беше разказала всичко по пътя към къщата. Евелин беше настояла почти веднага да чуе цялата й история. Но не беше много изненадана от това, което чу. Сега разбираше, защо така и не е успяла да открие Дани. Никога не би и дошло на ум да я търси в най-бедните коптори на Лондон.

— Мислех, че си мъртва — казваше Евелин сега. — След като те търсих с години, накрая изгубих всяка надежда. А и тези измамнички започнаха да идват. Те имаха твоите очи, и трите. Иначе въобще не приличаха на теб. Цветът на косата можеше да е различен, можеше да си се променила много с годините, но очите щяха да са същите и затова мисля, че някой, който познава семейството ми, много добре ги е подучвал.