Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

Дани изобщо не го намери за забавно, за разлика от Дагър. Той избухна в смях, а Джереми продължи.

— Всъщност, парите му развързаха езика и не се наложи да прилагам никакво насилие. Доста са лоялни приятелите ви наоколо, няма що — добави той сухо.

Смехът на Дагър беше накарал Луси да излезе от стаята си. Тя се взря в Джереми, невярваща на очите си, преди да отправи още по-изумен поглед към Дани.

— Ти си го напуснала? Брей, Дани, да ни си са побъркала?

Дани взе да се изчервява, но Джереми й се усмихна сърдечно и каза:

— Ти трябва да си Луси. Задължен съм ти. Наистина.

Луси премигна.

— Тъй ли? Що?

— Задето си пазила момичето ми през всичките тези години, докато я срещна. Благодаря ти! И на теб също — добави той, гледайки Дагър. — Щото си я изритал оттук, та да ме намери.

Дани извъртя очи. Дагър се закашля, а Луси каза:

— Дагър, хайде да идем да видим каретата на човека, а? Да ги оставим тез’ двамата насаме за малко?

— Само за малко — настоя Дани, но те вече излизаха през вратата, затова тя се обърна отново към Джереми и го изгледа свирепо.

— Защо си тук?

— Дойдох да си взема шапката, разбира се. Предупредих те да не я вземаш.

Не това очакваше да чуе и въпреки че усети, че той само я дразни, тя ядосано измарширува в стаята на Луси, изрови я от торбата и после се върна да му я хвърли в лицето. Той я улови приближи се и й я подаде отново.

— Ето, връщам ти я и вече можеш да я задържиш. — Още не беше свършил, когато я дръпна към себе си, шепнейки. — Но аз ще задържа теб. Боже, Дани, не ме подлагай никога повече на този ад.

Той я притискаше толкова силно, че тя едва дишаше, но точно сега това въобще не я интересуваше. Опиваше се от щастието да бъде в прегръдките му. После обаче, здравият й разум се върна и тя го отблъсна от себе си. Той я пусна, но не й позволи да се отдалечи толкова, че да не може да я привлече отново към себе си.

— Не трябваше да идваш тук — каза му тя.

— Не трябваше да ме караш да го правя. И щях да дойда по-рано, но хората от квартала истински се забавляваха, докато ме упътват в грешната посока в продължение на половин ден.

— Не трябваше да съм тук въобще, така или иначе. Дойдох само да си оставя нещата, докато си намеря нова работа.

— Можеш да забравиш за това. Връщаш се обратно с мен вкъщи, където ти е мястото.

Дани изстена вътрешно. Никога не беше чувало нещо толкова мило. „Където ти е мястото“. Мили Боже, знаеше, че ще й е адски трудно да устои, ако той вземе да я разубеждава.

Тя се обърна и се насили да каже:

— Няма да променя решението си, Джереми. Искам повече отколкото ти си в състояние да ми дадеш.

— Ако не беше избягала толкова бързо…

Тя ахна и го сряза веднага:

— Не съм избягала. Казах ти какво ще ме задържи при теб, но ти не ми обърна внимание. Остави ме да си отида.

Той изцъка невярващо.

— Ами, просто ме шокира, скъпо момиче, не очаквах да ми предложиш така. Наистина трябва да запомниш, че вече не носиш панталони. Направо изгубих ума и дума, ако искаш да знаеш.

— Да бе! Знаеше, че ще стигнем дотам. Бях те предупредила какви са целите ми още от преди и че ще си тръгна скоро и ще направя всичко възможно да ги постигна.

— Но твоето „скоро“ беше години в съзнанието ми, скъпа.

Тя изсумтя.

— Значи на теб ти трябва речник.

— Може би, но това което наистина ми е нужно си ти. Ела си вкъщи…

— Недей! — каза задавено тя и очите й се напълниха със сълзи. — Просто си върви, Джереми. Не можа да се удържиш да не опиташ да ме убедиш да остана. Е, вече можеш да си тръгнеш. Нищо нямаше да излезе от това и все още нямаме шанс. Просто тръгвай!

— Тук съм, за да се извиня и да обсъдя женитбата си.

— С кого?

— С теб, глупачето ми.

Тя замахна насреща му, целейки се в окото му. Беше бясна. Но той се наведе и възкликна.

— Мътните да те вземат! Това защо го направи?

— Това не е нещо, с което да се шегуваш, Джереми Малори. Толкова отвратително жесток си. Не мога да повярвам, че го правиш. Махай се! И да не си ме потърсил отново!

Вместо да я послуша, той я притисна към себе си отново. Силно. Ръцете му я обвиха толкова плътно, че дори не можеше и да удари този негодник. Но тя и не искаше вече.

Той каза самодоволно:

— Това „да“ ли беше?

Тя се опита да го удари отново. Той само се изсмя.

— Предай се, любима. Никога не съм си мислил, че ще предлагам на някоя жена да се омъжи за мен, така че е нормално да оплескам всичко. Но ти ме познаваш добре и знаеш, че никога не бих се шегувал за такова нещо.