Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

Дани почти не чу казаното. То бе в съзнанието й, но тя някак си не можеше да направи връзката със себе си. Все още не. Страхът не я напускаше.

Присъствието на Джереми я успокояваше, но още по-добре й беше, че я прегръщаше през цялото пътуване. Без него, тя сигурно щеше да се побърка. Колкото повече се приближаваха до Самърсет, толкова повече страхът я задушаваше. Ако имаше как да избистри мислите си, сигурно би побягнала в обратната посока.

Имението, в което пристигнаха най-накрая беше великолепно. Основната сграда беше на три етажа, но имаше и две по-малки крила отстрани. Беше изградена от тъмен сив камък и покрита с бръшлян. Наоколо се простираха добре поддържани поляни, осеяни с величествени стари дъбове. Гледката усили страха на Дани стократно. Никога не беше мислила, че някой може да живее в толкова голяма къща.

Не ги допуснаха вътре. Дани остана доволна като чу, че лейди Хилъри не приема посетители по никакъв повод. Икономът бе непреклонен, а името Малори не означаваше нищо за него.

Вратата почти бе затръшната пред тях, когато Джереми загуби търпение и избута пред себе си Дани, която досега се криеше отзад.

— Вярвам, че госпожата би желала да види дъщеря си — каза той на мъжа.

Икономът — доста сериозен мъж — пребледня и зяпна Дани. След няколко дълги секунди каза с треперещ глас:

— Влезте! Моята господарка е в градината зад къщата. Ще ви отведа…

— Само ни покажи накъде да вървим! — каза Джеймс, който още беше ядосан на човека.

Тя не беше в градината. Един от работниците ги насочи към езерото точно зад редица дървета, като поясни, че мадам обичала да се разхожда там.

Дани изоставаше нарочно и трябваше да я теглят за ръка. Накрая тя се запъна и спря. Джереми повдигна лицето й към своето, видя колко бе пребледняла и я прегърна.

— Не мога да отида там. Заведи ме у дома! — примоли се тя.

— От какво се боиш?

— Тя ще ме намрази. Едва ли би искала някоя като мен да й бъде дъщеря. Твърде късно е да бъдем семейство.

— Знаеш, че това не е така, но никога няма да разбереш, ако не се срещнете. — После добави с изключителна нежност. — А дори и така да е, ти имаш мен.

Думите му я разтопиха. Щастието й надви страха и я обгърна с все сила, като й върна смелостта.

Позволи му да я преведе през равните редици от дървета до другата страна, където Джеймс бе спрял, за да ги изчака. Джереми се опита да я разсее и попита:

— Не разпознаваш ли имението?

— Не, изобщо. Изглежда ми твърде голямо, за да може някой да живее в него.

— Всъщност, то е съвсем мъничко.

— Лъжец!

— Не, наистина — уютно и приятно е.

Тя му се изплези, но почти веднага замръзна на място. Пред езерото имаше поле, застлано с цветя и там се разхождаше дама със сребърно руси коси.

— О, Боже! Сънят ми, Джереми! Аз съм била тук преди — с нея!

Наложи му се пак да я дърпа напред, защото краката й просто отказваха да й се подчинят. Джеймс ги поведе. Нито един от тях нямаше да допусне тя да спре.

Дамата беше с гръб към тях и се движеше бавно през цветята. Бе потънала в мислите си и явно не ги чу.

Първите слова на Джеймс я стреснаха и тя се завъртя рязко към тях.

— Лейди Евелин, позволете ми да се представя. Джеймс Малори, на вашите услуги. Запознахте се с по-големия ми брат Джейсън преди много години.

— Не си спомням, но по-важното е, че аз не приемам посетители. Моля да си вървите, сър. Нарушавате спокойствието ми.

Тя се обърна и понечи да си тръгне. Беше кимнала леко на Джеймс, но не бе обърнала никакво внимание на Джереми, нито пък бе забелязала Дани, която отново се бе скрила зад гърба му. Тя бе напълно сериозна като каза, че не приема посетители, но не настоя да разбере кои бяха те или как въобще се бяха промъкнали покрай иконома й.

— Може ли да си вървим вече? — едва чуто прошепна Дани.

Джеймс обаче я чу:

— Да му се не види! — прокле тихо той и се обърна към отдалечаващата се дама. — Не дойдохме чак от Лондон, за да бъдем отпратени с лека ръка. На мен може и да не обърнете внимание, но може би бихте изявили желание да се запознаете с бъдещата ми снаха. Тя поразително много прилича на… Вас!

Дамата отново се обърна. Явно забележката на Джеймс никак не я бе впечатлила. Напротив. Тя изглеждаше вбесена.

— Не ме правете на глупачка, сър. Уверявам ви, вече не съм толкова наивна. Нима си мислите, че сте първия, дошъл тук да ми пробутва дъщеря, само за да се докопа до имението на мъжа ми?! Първия път бях съкрушена. При втория опит бях по-предпазлива, но все още исках да повярвам, че дъщеря ми се е намерила. След третия опит, загубих всякаква надежда. Знаете ли какво е да загубите всякаква надежда?!