Линда Хауърд - Търси се съпруга

— Пак ли?

— Искам да те видя — с напрегнат глас промълви той. Когато тя остана гола, Рийс замълча, стъписан от промените в тялото й, които не бяха много видим все още, но той ги забеляза, защото прекрасно познаваше всяка част от нея. Стомахът й започваше да се закръгля, а гърдите й се бяха налели, с потъмнели зърна. Той се наведе, целуна едното и тя потрепери от удоволствие.

— Божичко, обичам те! — прошепна той и отпусна глава върху стомаха й, като обгърна бедрата.

Маделин прокара пръсти през косата му.

— Доста време ти трябваше — нежно отвърна тя.

— Ще компенсирам липсата на бързина с продължителност.

— И какво означава това?

— Че ще ти го повтарям и след петдесет години. — Той замълча, обърна се и целуна стомаха й. — Имам и още нещо да ти казвам.

— Добро ли е?

— Надявам се. Съвсем скоро тук нещата доста ще се променят.

— Как? — Тя го погледна подозрително. — Не съм сигурна, че искам нещата да се променят.

— Имам нов партньор. Преди около седмица се обадих на Робърт и той се съгласи. Започваме разширяването на ранчото веднага. Сега това ранчо е „Дънкан и Канон.“

Маделин избухна във весел смях. Рийс се изправи и също се усмихна, почувства отново магията на присъствието й.

След малко Маделин се успокои и го погледна сериозно.

— Защо се обади на Робърт?

— Защото ти имам доверие — простичко обясни той. — А чрез теб, мога да се доверя и на него. Защото това е едно добро бизнес решение. Защото исках да ти покажа какво може да представлява това ранчо. Защото ще имаме бебе. И защото, по дяволите, прекалено добър съм в работата си, за да се задоволявам с второкачествено ранчо. Това стига ли като причини?

— Първата беше най-важна.

Маделин обгърна лицето му с ръце и го погледна, сякаш сърцето й прозираше в очите. И това го разтърси, макар да се чувстваше като човек, способен да превземе света, нейната любов към него бе най-голямата му сила. Той се наведе, за да целуне стомаха й отново, когато напълно сериозно, тя попита:

— Знаеше ли, че бидон от десет галона всъщност не побира толкова?

На трети ноември Маделин лежеше в болницата на Билингс с родилни болки, стискаше ръката на Рийс и се опитваше да се съсредоточи върху дишането си. Пристигна тук преди около двадесет и четири часа и вече бе на ръба на изтощението, но продължаваше да повтаря, че всичко е наред. Рийс бе необръснат и с тъмни кръгове под очите. Робърт бе някъде отвън и прокарваше бразда по плочките на коридора.

— Кажи още една — каза тя. Рийс изглеждаше отчаян, но тя имаше нужда от нещо, което да разсее мислите й.

— Индийското мастило всъщност идва от Китай.

— Вече си измисляш, нали? Дай да видим сега… — Поредната контракция я прекъсна и тя силно стисна ръката му. Когато можеше да говори отново, тя продължи:

— Звуците на стомаха се наричат борборигми. — След което го погледна победоносно.

Рийс погали лицето си с нейната ръка.

— Пак си чела речника, а това не е честно.

Тя се засмя, но рязко замлъкна от следващата контракция. Тази обаче по-силна и продължи по-дълго. Маделин издържа и с невиждащ поглед се взря в монитора, сякаш за да получи потвърждение на онова, коетр усещаше. След малко се отпусна върху ръката му и с немощен глас изрече:

— Мисля, че не остана още много.

— Слава Богу! — Рийс не бе сигурен, че ще може да издържи още дълго. Да я наблюдава как се мъчи беше най-тежкото преживяване и той сериозно се замисли да ограничи боя на децата им до едно. Сега я целуна по челото, обляно в пот.

— Обичам те, скъпа.

Това му спечели една несигурна усмивка.

— И аз те обичам.

Последва още една контракция.

Сестрата я прегледа и се усмихна.

— Права сте, госпожо Дънкан, не остана още много. По-добре да ви закараме в родилната зала.

Рийс остана с нея. Докторът внимателно бе проследил бременността й и не очакваше никакви усложнения. Рийс ядно се почуди дали неговата представа за усложнения не се разминаваше драстично с тази на лекаря. Бяха минали тридесет и шест часа, откакто започнаха родилните болки. Половин час по-късно, Рийс вече държеше в ръце зачервения си, ревящ син.

Маделин го наблюдаваше през замъглените от сълзи очи и немощно се усмихваше. Изражението на лицето му бе толкова нежно, напрегнато и собственическо, че тя не можеше да повярва.

— Три и седемстотин — измърмори Рийс. — За малко се размина.

Маделин се засмя и се пресегна към мъжа и сина си. Рийс постави бебето в ръцете й, прегърна я и не можеше да откъсне очите си от двамата. Никога досега не бе виждал по-красива гледка, независимо, че косата й бе разрешена и вир-вода. Божичко, чувстваше се прекрасно. Изтощен до краен предел, но страшно щастлив.