Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Това беше достатъчно, за да отприщи потока от думи, които Пиер беше натрупал. Той повтори същото, което беше казал на приятелите си.

— Ние, буканиерите, сме без родина — заключи важно Пиер. — Франция, Англия, Холандия — това са само имена за нас. Нека борбата ни бъде за нашето собствено благо, да си напълним джобовете със злато. От името на братята от крайбрежието, адмирал Морган, аз ви призовавам да изоставите тази луда идея да атакувате Порто Бело.

Силни викове от страна на френските буканиери одобриха края на речта му. Англичаните не знаеха какво да мислят. Те мълчаха, докато Морган не отговори.

— Много неща мога да кажа, Пиер — и на тебе, и на всички, които са с тебе, но аз не обичам да споря. Помни добре: никога не насочвай пищова си срещу мене, Пиер, защото, в името на дедите си, ще те разчекна на две. Братя от крайбрежието, ако се страхувате да атакувате едно пристанище, кажете и ще ви оставя да правите каквото пожелаете. И това ми било буканиери! Защо не станете монаси, ще ви подхожда повече…

Той свърши с куп проклятия, твърде ужасни, за да ги повтарям. Аз сам потреперах от гневния начин, по който говореше Морган, макар че бях на негова страна. Пиер извръщаше глава на всички посоки, сякаш търсеше къде да се скрие от гнева на адмирала. Можете да си представите обаянието на Морган, като ви кажа, че нито един от французите не се прицели в него и не се вдигна нито един нож. Сега англичаните аплодираха водача си. Неговите огнени думи бяха сторили това, което аргументите мъчно биха могли да постигнат.

— Е, синковци, какво чакате? Ще ви дам четири кораба, нито един повече — и той изреди имената на четири от най-слабите си кораби. — Хората от тези кораби, които искат да ме следват, да донесат багажа си на брега. А които искат да следват оня подлец, наречен буканиер, да се пренесат върху един от корабите, които вече споменах.

Пиер се опита да спори, но адмиралът се обърна към него с яростта на див бик:

— Би трябвало да коленичиш и да благодариш на небесата, че отърва кожата. Глупак, мислиш ли, че щеше да се измъкнеш така лесно, ако аз повече, отколкото всеки друг път, не исках да превзема Порто Бело? Махай се от очите ми и ако до довечера не се очистиш оттук, няма да получиш нито един кораб.

Пиер си отиде като наказан ученик, придружен от хората си. Цели два часа движението беше твърде голямо, защото повечето от французите предпочетоха да последват Пиер и започнаха да пренасят багажа си. Но най-после всичко стихна. Час преди залез-слънце четирите кораба вдигнаха котва и бавно напуснаха залива. Хората на Морган ги изпращаха с подигравателни викове.

На другия ден Морган събра всичките си хора на брега и им откри плановете си.

— Братя от крайбрежието — започна той, — вие знаете трудната задача, която ни предстои. Вчера чухте един гарван да казва, че е по-добре да пленява испански галеони, отколкото да превземе Порто Бело. Знаете ли колко испански галеони трябва да пленим, за да съберем толкова злато, колкото ще имаме, когато превземем Порто Бело? Може би петдесет! Казвам ви, че и да ги умножите по пет, пак може да не улучите броя им. Братя, само една битка за един ден — и вие ще имате достатъчно пари, за да бъдете богати през целия си живот. Но не мислете, че ще бъде играчка. Останали сме четиристотин и петдесет души. Най-малко петдесет ще пазят корабите, а другите ще продължат с лодки. Ще гребем край брега и когато утре рано стигнем Порто Бело, ще намерим испанците вън от постовете им. Те ще очакват атаката на нашите кораби и ще се измамят жестоко. И няма нужда да ви разправям как се употребяват нож и пищов…

Изглеждаше лудост да се атакува такава прочута крепост като Порто Бело с четиристотин човека. Но хората, които отдавна познаваха Морган, го поздравяваха с викове и нито един не искаше да остане да пази корабите. Най-слабите бойци бяха избрани за тази работа — между тях Джим и Алджи, разбира се. Аз бях единственият неопитен боец в групата, която щеше да предприеме атаката. Но се радвах на специалното разрешение от адмирала, който знаеше отчаяното ми желание да науча нещо за баща си. На Дикстън беше възложена задачата да ме следи по време на битката и това много ме радваше и окуражаваше.

Всичко двадесет и четири лодки тръгнаха за това опасно пътешествие към Порто Бело. Едната се обърна час след тръгването ни и двама души от екипажа й се удавиха. Това беше лошо начало, но все пак щастието ни помагаше, защото през останалия път не се повреди нито една лодка.