Катрин Каултър: Контесата

— Тук не става дума за опазване от зло, Питър, а за брак, за прост, открит брак.

— Нищо в живота ти досега не е било просто или открито. Ти си прикрита, Анди. Дядо винаги ми го е казвал. Той не можеше да се начуди на начина, по който функционира умът ти, пишеше ми неуморно как си разрешавала тази задача, намирала си три решения за друг проблем и същевременно си танцувала до зори. Казваше, че жадуваш за загадки и главоблъсканици. А според мен умът ти е просто женски, блестящ и извратен, и тези две качества са така добре омесени едно с друго, че често не си даваш сметка кое какво е.

— Това обида ли е?

— Не. Ще разбереш, когато те обидя. Както сега. Подготви се. — Но той ми даде само една секунда за подготовка. И се развика в лицето ми. — Ти си глупачка, Анди, ако този абсурд е верен. Невероятна идиотка, която трябва да бъде държана под ключ и аз сериозно се замислям дали да не го направя.

— А ти пък си типичен мъж, когато се стигне до това — изкрещях в отговор аз и дочух в гласа си моя гняв и горчивина. — Няма да се изненадам колко ниско би паднал дори ти, ако ти харесва.

Питър отстъпи крачка назад, овладя се и рече по-спокойно:

— Извинявам се, че ти извиках така. Не, няма да позволя да се вкопчим в гърлата си или да си наговорим неща, които ще нанесат непоправима вреда. Ще се държа спокойно. Аз съм по-голям от теб с почти шест години. И съм изпълнен с разум, преливам от здрав разум. Вече съм херцог Бротън. И сега аз съм отговорен за теб. Обичам те. Но е време да ми кажеш истината.

Наблюдавах го и си държах езика зад зъбите; бях като хипнотизирана от яростта, която виждах да се набира отново в него. Питър си пое дълбоко въздух, задържа го, после го изпусна и извика отново с пълно гърло:

— Какво, по дяволите, те е прихванало, проклето момиче? И не опитвай да отклоняваш разговора, нещо, в което си ненадмината майсторка! Обясни ми какво се върти в извратеното ти мозъче. — Отпих отново от брендито си, все така без да кажа нищо. Това привлече вниманието му. Той се намръщи, след което сам отклони разговора. — Аз сам ти го дадох, дяволите да ме вземат. Не трябва да пиеш бренди. Само мъжете пият от него. Дядо те научи на това. Проклет да е, задето не си даде сметка, че ти беше само на тринайсет години, когато ти предложи да опиташ за първи път. Мътните да го вземат, отговори ми, Анди, и не смей да ми обясняваш, че имаш нужда да пиеш бренди.

— Направих онова, което ми се струва добро за мен — отвърнах аз.

И замълчах отново. Изчаквах. Обикновено имаше по-малки взривове, по-слаби избухвания след първоначалните едно-две. Този път братовчед ми посочи към един красив, тапициран с брокат фотьойл.

— Седни и ме слушай.

Седнах.

— Идвам от адвоката на дядо, Крейгсдейл. Ти си една изключително богата млада дама. Вече го знаеш, нали?

— Да, точно така — изключително богата.

— Отидох да се видя с Крейгсдейл преди да дойда тук, защото имах нужда от време за размисъл. Естествено, той засегна тази тема, така че явно е истина, колкото и да се молех да не е. Не го прави, Анди. Не го прави.

— Ще го направя — заявих аз. — Съжалявам, че ти не одобряваш, Питър, но в крайна сметка това е моят живот, не твоят, нито нечий друг. Ти може да си ми настойник, но не си ми пазач. Ще постъпя така, както смятам, че е най-добре за мен. Мислиш ли, че съм толкова глупава, та да се съглася на нещо лошо за мен?

— Андрея — рече той.

Това вече наистина ме впечатли. Не ме беше наричал така, откакто на петнайсетгодишна възраст бях засилила кобилата си срещу една прекалено висока за моите способности ограда и в резултат едва не си бях счупила двата крака. Тогава той се вбеси, нещо, което аз не разбрах, тъй като ме болеше толкова, че исках да умра. Но по-късно разбрах. И ето, че сега отново ме нарече Андрея. Очевидно го бях разстроила много.

— По една случайност знам, че граф Девбридж е на петдесет, ако не и на повече години — продължи той, — вдовец, и има двама племенника, един от които — мой връстник, му е наследник. С други думи, той е стар човек, прекалено стар, за да се ожени за едва навършило двайсет и една години момиче. Кажи ми, че съпругата на Хенчли и Крейгсдейл грешат. Кажи, че е пусната от злонамерени хора клюка, или че си дошла на себе си и си пратила графа да си гледа работата. — Спря и ме погледна. — Мътните да го вземат, бяла си като шалчето ми. Какво ти е? Наистина си го направила, нали? По дяволите, наистина си обещала на онзи проклет старец да се омъжиш за него.

Изпитвах ужасното желание да го помоля за прошка, изправена пред лицето на цялото му отвращение и недоверие, но не го направих. Просто седях и го наблюдавах; едва сега осъзнавах истинските размери на шока му, на неспособността му да повярва. Но това не беше смешно. Имаше толкова подобни бракове с голяма разлика във възрастта и никой не казваше нищо за тези решения. Със сигурност и доста по-стари мъже от Лорънс се бяха женили за мои връстнички. Той все още имаше всичките си зъби. Не беше прегърбен и не трябваше да си увива крака в одеяла и да го вдига на стол, защото страда от подагра.