Катрин Каултър - Контесата

— Колко възнамерявате да продължава това почерняне на живота?

— Почерняне на живота ли? Нищо такова не правя. Обичах дядо си. Той ми липсва. Траурът е израз на уважението ми към паметта му. Освен това, честно казано, съм му ядосана, задето умря и ме остави тук сама, да продължавам без него. Вече нямам никого до себе си. Той беше стар, но не и болен. Всичко беше наред, докато не отиде на езда. Конят му се подхлъзнал в калта, дядо паднал, ударил си главата в един дъб и изгубил съзнание. Така и не дойде на себе си. Аз го пазих от лекаря, който искаше да му пуска кръв всеки ден. Молех се на дядо, обещавах му да го оставя да изяжда, ако иска, целия ябълков сладкиш на готвачката, заклевах го да не ме оставя, да отвори очи и да ми се усмихне… дори да ме изругае, нещо, което му доставяше не по-малко удоволствие от смеха, но той не го направи. Просто все още не ми се иска да ми напомнят, че животът си продължава, макар да изгубих най-важната за мен личност заради някакъв идиотски инцидент. А и на никой друг не му пука.

— Как може да му пука, когато не е в състояние да разбере дори името ви?

— Приятен ден, сър.

Този път той не ме последва. Само след секунди бях мокра до кости. Воалът залепна за лицето ми като втора кожа и ми причиняваше силен сърбеж. Почерняне на живота! Какви смехотворни слова.

И жестоки. Изрече ги, защото отказах да кажа коя съм. Мъжете бяха неприятни. Те мислят само за себе си; за тях няма по важно от нещата, които искат.

Дядо ми беше починал. Аз скърбях за него. И кой не би го направил за дядо като него? Не си почернях живота.

Третия път, когато го видях, все още нямах представа кой е той. Разговаряше с един приятел на дядо ми, Тиодор, лорд Анстън. Лордът все още криеше плешивата си глава под гъста къдрава гарвановочерна перука, ходеше навсякъде със стигащи до коленете бричове… не само в „Олмак“ в сряда вечерта. Той яздеше с хрътките си в Хайд парк, но не преследваше лисици, а красиви дами и техните прислужници. Веднъж дядо ми беше казал, като се подсмиваше под мустак, че Тео носил черни сатенени бричове до коленете на един боксов мач. Тази гледка изненадала толкова единия от боксьорите, че той отпуснал за момент ръце и се зазяпал в него. Съперникът му се възползвал от това и го нокаутирал.

Лорд Анстън се ухили до уши, за да покаже изумително хубавите си зъби, потупа младежа по рамото и чукна по калдъръма с бастуна си с дръжка във формата на лъвска глава. Беше с обувки от черен сатен с големи сребърни катарами. Според мен се движеше наистина грациозно за човек, който вече беше с единия крак в гроба.

Ако бях отминала по-бързо, непознатият нямаше да ме види, но аз се бях загледала в обувките на лорд Анстън и опитвах да си представя как ли щяха да изглеждат на моите крака. После се вторачих като хипнотизирана в отстоящата на не повече от метър локва, тъй като разбрах, че лордът щеше да стъпи в нея; затова не отминах навреме. Само след две секунди непознатият бе до мен и насочи към лицето ми ослепителната си белозъба усмивка, като възкликна:

— Какво? Джордж пак ли го няма? Бедничкият, ще надебелее от застоял живот.

— Точно сега Джордж е болен от малария. Вече се подобрява, но все още е прекалено рано да го извеждам сред природните стихии.

Беше чудесен слънчев ден и нямаше природни стихии, за които заслужаваше да се говори в този контекст, но събеседникът ми кимна. И додаде мъдро:

— Маларията е винаги коварна. Аз не бих извеждал Джордж дотогава, докато не бъде в състояние да си държи опашката права и едновременно да лиже ръката ми.

Пак ме накара да се усмихна, дяволите да го вземат. Представих си ясно как Джордж размахва диво тънката си опашчица на закуска, когато мисис Дули го храни от ръката си със сьомга.

— Сега най-после ви хванах — рече той и аз отстъпих крачка назад, преди да си дам сметка, че не беше необходимо да го правя. Непознатият завъртя въпросително глава на една страна. Аз обаче не възнамерявах да му обяснявам, че нямам доверие нито на него, нито на който и да било мъж. — Не се страхувайте — рече най-сетне той, леко смръщил лице, все така наклонил объркано глава на една страна. — Исках да кажа, че когато един мъж успее да разсмее една жена, тя е негова. — Заклатих глава и той добави, този път като се усмихна отново: — Това бе шега, но не съвсем. Лорд Анстън ми каза коя сте. Помолих го да не ви плаши, като ви извика. А той рече: „О, какви ги говориш, Джон? Да уплаша една Джеймсън? Ха! В цялото й мелодично телце няма капчица страх. Тя пее, знаеш ли, което прави гърлото й мелодично. Може би мелодичността се отнася за нея цялата, но не знам нищо повече за тялото й. Може би е сладко, кой знае?“. Да, това точно бяха думите на лорд Анстън. Той добави също, че ви познава от времето, когато сте повръщали мляко на яката на ризата му.