Катрин Каултър: Контесата

— Възможно е — отвърнах аз. — Но не си спомням да съм го правила. Лорд Анстън е отдавнашен приятел на дядо ми. И свиря на пиано много по-добре, отколкото пея. Пръстите ми са мелодични, не гърлото.

— Той ми каза коя сте. Трябва да призная, че това ме изненада. Колко малък е понякога светът. Вие сте братовчедката на Питър Уилтън. С него се познаваме от момчета, от времето, когато бяхме заедно в Итън. Вие сте Андрея. Питър ми е говорил безброй пъти за вас.

— Не — заявих аз. — Аз не съм Андрея. Направили сте огромна, но и напълно разбираема грешка. Всички грешим. Няма защо да се отдаваме на мисли върху грешките си. До утре ще сте забравили за това. Довиждане. Пожелавам ви приятен ден.

Погледнах назад, когато стигнах до ъгъла. Той стоеше там и ме наблюдаваше, а главата му бе все така наклонена въпросително на една страна. Вдигна длан, за да ми махне, после бавно свали ръка и се обърна.

Виждах го за трети път и все още не знаех кой е. Научих само първото му име — Джон. Едно напълно обикновено и широко разпространено име, но знаех, че той самият не е такъв.

Нямаше нищо лошо в това да знам първото му име. Никога нямаше да науча нищо повече за него. Бях абсолютно убедена, че е опасно.

Всеки мъж, който носеше смеха като любима риза, беше опасен.

Лежах на един от красивите аксминстърски килими на дядо, вдигнала крака на големия му тапициран с кожа стол, и четях за любимия си герой, лорд Нелсън. Ех, ако бях с него на борда на „Виктър“, за да пазя гърба му, днес той щеше да бъде все още жив. Поне беше разбрал, че е спечелил битката, преди да умре. Сега той бе само любим спомен, част от историята, герой за идните епохи и за страниците на книгите. Но аз съм готова да се обзаложа, че би предпочел да бъде тук с мен, да ми разказва за приключенията си, особено за любовните авантюри с мисис Хамилтън. „А-а, каква порочност“ — би възкликнал дядо ми. Не че аз самата одобрявах, но животът бе такъв. Бях го разбрала на съвсем ранна възраст. Макар да ми се струваше отвратително и вбесяващо, положението не можеше да се промени. „Какъв мъжествен човек беше само той — бях чувала да си повтаря дядо хиляди пъти. — Не се съобразяваше с некомпетентността, оплакваше лудостта на краля, спореше с министерството, за да осигури достатъчно пари, кораби и хора, за да се бие с проклетите французи, и остана верен на своята страна. Познавах го добре. Никога няма да срещна по-смел и решителен човек.“

И понякога, когато добиеше смелост от брендито, дядо ми разказваше как лейди Хамилтън желаела него, а не лорд Нелсън, но дядо вече бил женен и така тя трябвало да приеме лорда. „Той беше нисък, знаеш ли, Анди. Ужасно нисък, но го компенсираше с мозъка си. Понякога обаче мозъкът не му помагаше. Изглежда не можеше да проумее как да прави дамите щастливи, въпреки всичкия си ум. Не искам да кажа, че дамите са глупави, защото не са. Виж само баба си. Е тази дама ме държеше вечно мирно, езикът и мозъкът й бяха страшно сработени. Добре смазани също, и езикът, и мозъкът. Та, исках да кажа, че лорд Нелсън измисляше винаги прекрасни нови стратегии, но нито една от тях не беше за това как да направи една дама щастлива.“

Искаше ми се да го попитам откъде му бе хрумнала тази безценна теория. Искаше ми се да му кажа, че единственото желание на мъжете бе да направят самите себе си щастливи. Щом някоя жена се озовеше в тяхна власт, те преставаха да се интересуват от нейните чувства.

— Анди, къде си, по дяволите?

Вдигнах поглед към братовчед си Питър.

— Питър. — Очите ми трябваше да изминат дълъг път, докато стигнат до лицето му. — Божичко, та нали беше в Париж. Как така сега си тук?

— А ти лежиш на пода вирнала крака и допряла книга до носа си. Нямаш представа колко пъти съм те виждал в спомените си в тази поза.

Скочих от пода и се хвърлих на врата му. За мой късмет той вдигна ръце навреме, за да ме хване. Нацелувах го здраво по лицето, дори по ушите.

— Значи се прибра — промълвих в ухото му аз и продължих да го целувам и прегръщам.

Той се смееше и ме прегръщаше на свой ред. Най-сетне ме пусна на земята и ме отдалечи на една ръка разстояние, за да ме огледа.

— Изглеждаш добре — заяви най-сетне братовчед ми.

Аз пък можех да разпозная лъжата, когато я чуех. Бях бледа и слаба, а сенките под очите ми бяха такива, че можеха да накарат децата да се разбягат от страх, ако ме видят в слънчев ден.

Продължавах да прокарвам длани нагоре-надолу по ръцете му; исках да се уверя, че наистина беше тук, с мен.