Катрин Каултър: Контесата

— Джордж — рекох аз, усещайки, че започвам да се чувствам все по-смутена, — време е да отидем да видим какво ни е приготвила за обяд мисис Дули. Както знаеш, всеки вторник тя приготвя нещо специално с бекон за теб. Да, бекон, толкова добре препържен и хрупкав, че можеш да го удариш няколко пъти в пода, преди да се натроши. Хайде, ела. И остави на мира джентълмена. Той може и да се държи мило с теб тук, където има публика, за да се покаже колко е талантлив, но определено не желае да захапеш полите на горната му дреха и да го последваш до вкъщи. Ела.

Обърнах се и тръгнах, като се молех териерът ми да не остане при непознатия, извил сладко симпатичната си глава на една страна и наострил уши, сякаш питаше: „Наистина ли мислиш, че ми е приготвила бекон за вечеря?“.

— Почакайте — извика мъжът и тръгна след мен, протегнал напред ръка. — Не знам коя сте.

Но аз не го изчаках. Не исках да знае името ми. Освен това, какво го интересуваше? Не виждаше ли, че съм в дълбок траур? Не знаеше ли, че един метър разстояние помежду ни вече беше прекалено малко? Дори ускорих крачка. Той беше едър и висок и беше прекалено млад и силен. Едва не извиках от облекчение, когато погледнах назад и видях, че Джордж ме следва, изплезил език, захапал клончето, а перчемът му се мяташе нагоре-надолу. Обърнах се само още веднъж, щом стигнах до ъгъла.

Мъжът го нямаше.

Е, какво бях очаквала? Че ще разпери чифт криле и ще полети след мен ли? Че ще ни грабне с Джордж и ще ни отнесе в някой изоставен стар замък? Не, той не беше чудовище, не се беше зарекъл да прави само злини, но беше мъж, прекалено млад и самоуверен. Беше способен на неща, за които дори не ми се мислеше. Но ме беше накарал да се разсмея. Представяте ли си?

Прибрахме се вкъщи — Джордж да яде не бекон, а агнешка яхния и да хърка цяла нощ, аз пък — да чета разбиваща душата поезия от Колридж и да се питам дали не я бе писал сред облаци опиум.

Забравих за непознатия.

Втория път, когато го видях, пак не разбрах кой е.

Бях все още в черно и този път даже носех черна воалетка, която скриваше лицето ми наполовина. Излязох от книжарницата на Хукам, а той стоеше отпред с отворен чадър, защото бе започнало да ръми. Усмивката на мургавото му лице бе насочена към мен.

Спрях внезапно. Искаше ми се да го попитам какво правеше тук с тази сияйна усмивка, но единственото, което излезе от устата ми, беше:

— Как може да си толкова загорял, когато слънцето изобщо не се е показвало поне от два дена?

Усмивката се стопи, но не изчезна напълно; тя се прикриваше в очакване да се превърне в смях. Бях сигурна в това.

— Е, този път поне ме погледнахте в лицето, нещо, което отказахте категорично да направите при първата ни среща в парка. В жилите ми тече отчасти испанска кръв, нещо, което баща ми ненавижда. Той обаче се влюбил в майка ми, Исабела Мария, и така съм се родил аз. Интересно какво би помислил за мен сега, ако беше жив, тъй като изобщо не приличам на чистокръвен англичанин; те всичките са бели и с розови бузи.

— А, това обяснява нещата — заявих аз, кимнах и добавих: — Приятен ден.

И отминах нататък. Не се изненадах особено, когато в този момент дъждът заваля истински; все пак живеехме в Англия. Това, което не усетих веднага, бе че той се намираше непосредствено зад мен и държеше чадъра над главата ми.

Е, този човек беше наистина безнадежден. Обърнах се отново към него:

— Благодаря ви, че ме пазите суха. Какво правите тук?

— Видях, че купувате книга вътре. Навън вали. Вие нямате чадър. Възнамерявам да ви пазя от безмилостните стихии, да ви изпратя дотам, докъдето мислите да ходите и по този начин да си спечеля вечната ви признателност.

— Моля? — възкликнах аз и вдигнах поглед към стоманеносивото небе. — Безмилостни стихии ли? Вие луд ли сте? Та нали сме в Англия.

Той отметна глава назад и се засмя. Смееше се на думите ми. Опитах да се намръщя. Той пристъпи още една крачка към мен, но това не ме притесни. Наоколо имаше поне десетина човека, които бързаха под дъжда или отваряха чадъри над главите си.

— Докъде мога да ви придружа, мис…?

Приготвих се да си тръгна отново. Той докосна леко с длан ръката ми. Спрях рязко; останах на място, без да мърдам, и чаках да видя какво ще направи.

— Добре тогава — промълви бавно той, като ме погледна; разбрах, че му се иска да вдигне воала от лицето ми и да ме погледне право в очите. Но, разбира се, не можеше да го направи. Вместо това каза: — Надявах се, че Джордж ще се окаже подходящ придружител и познат и ще гарантира за мен след срещата ни в парка. За жалост обаче не го стори тогава, а сега дори не е тук. След като не мога да разчитам на кучето, ще трябва да намеря познато човешко същество, което да ни представи както подобава един на друг. Вие очевидно спазвате строго обществения кодекс. Виждате ли да минава някой, когото познавате и на когото имате доверие? Той би могъл да спре, за да ни запознае както трябва.