Катрин Каултър - Контесата

Слязох от стола и се отдалечих. Когато се обърнах, двамата се загледахме от двата края на стаята. Настана дълго мълчание. Най-сетне казах:

— Е, в такъв случай, тъй като не възнамерявам да закусвам с пустинниците, значи сме напълно единодушни. Аз ще се омъжа, така както се очаква да направя. Ще бъда съпруга, както се очаква от мен. Ще се занимавам с наглеждане на домакинството, отговорност, която очевидно се свързва само с жените. Дотук няма и капчица идиотщина. Обществото няма причина да не одобри постъпката ми. И така, Питър, както виждам единственият проблем е в годините. Според теб графът е прекалено стар за мен, а на мен не би ми пукало дори да беше на сто години.

— Защо?

— Защо какво? Защо не ми пука на колко години е ли?

— Да.

— Годините му са без значение за мен. Както ти казах, той е мил човек. Предлага ми това, което искам. Не очаквам повече, защото няма нищо повече. Просто е една добра сделка и аз го знам много добре. Доволна съм от сключената сделка, в резултат на която графът ще ми стане съпруг.

— Да не искаш да кажеш, че си се влюбила в него?

— Не, определено не. Няма такова нещо. Има други неща, но с късмет и малко почтеност от негова страна, никога няма да ми се налага да имам вземане даване с тях.

Братовчед ми се приближи до дъговидните прозорци, дръпна едно от пердетата и се вгледа към парка, който се намираше от другата страна на улицата. Най-сетне рече замислено, сякаш си говореше сам:

— Както ми каза Крейгсдейл, Девбридж е богат. Следователно не е нужно да се тревожа, че се жени заради богатството ти.

— Не, той даже не иска зестра.

— Чудесно. Ти не го обичаш. Казваш, че можел да ти даде нещо, което смяташ, че искаш, и от което според теб се нуждаеш. В такъв случай съм принуден да стигна до същия извод, който изразих още в началото — ти, Анди, искаш и се нуждаеш от друг възрастен наставник. Дали графът не прилича донякъде на нашия тираничен дядо? Не виждаш ли в негово лице заместител на дядо ни?

— А, това бе крайно непочтено от твоя страна, Питър, но аз няма да се разкрещя. Ти просто се опитваш да ме изкараш от равновесие, да ме накараш да кажа неща, които не желая да казвам. Приключи ли вече?

— В дългия списък от неща, които каза, че ще правиш, ти спомена брак, съпруга, икономка. Но не стана дума за осигуряване на наследник на графа. Както ти споменах, засега наследник му е един негов племенник. Но не е същото като да бъдеш наследен от собствения си син. Той няма ли да иска ти, неговата нова, зряла, да не говорим колко млада и апетитна съпруга, да го дариш с наследници?

Проклетите думи се изплъзнаха от устата ми преди да успея да ги възпра:

— Не, няма да има нищо от този род. Чу ли ме? Нищо. Никога.

Братовчед ми наклони глава на една страна, без да отделя поглед от лицето ми.

— Защо? Прекалено стар ли е, за да изпълни съпружеските си задължения? А аз мислех, че един мъж трябва да се намира на смъртното си ложе, за да не бъде в състояние да вземе желаната жена.

— Млъкни — Размахах юмрук пред очите му и извиках: — Няма да те слушам повече. Ти си като всички останали, нали така, Питър? Е, като се омъжа за графа, няма да се налага да се тревожа, че ще започне да мъкне любовници под носа ми или да спи наред със слугините. Ще ми бъде спестено унижението да гледам как моят съпруг раздава безразборно ласките си на всичките ми приятелки. Графът се закле, че няма да ме докосне, че не иска деца. Закле се, че поддържа дискретна връзка с любовница, която ще се грижи за нуждите му. Но тя няма никога да се намесва в живота ни. Закле се, че няма да ми причини болка или да ме унижи по какъвто и да било начин.

Питър ме съзерцава дълго, след което промълви на себе си:

— Често съм се питал каква част от ъъъ… любовните подвизи на прочутия ти баща ти е известна. Надявах се, че майка ти е проявила достатъчно разум и интелект, за да запази за себе си своето разочарование и огорчение. Но сега разбирам, че не е станало така.

— На десетгодишна възраст аз, струва ми се, знаех за мъжкото безчестие повече, от което и да било друго момиченце на Земята. — Погледнах го и добавих, този път без гняв, тъй като това бе съвсем ясно и определено в ума ми. — Ако бях на мястото на майка си, щях да го убия.

— Може би щеше да го убиеш — изрече бавно братовчед ми. — Но ти беше само на десет години, когато умря тя. Толкова малка, а вече си знаела?

— Да, знаех. Още чувам риданията на майка си, все още виждам пребледнялото й лице, когато той й съобщаваше за любовниците си.