Катрин Каултър - Контесата

Останала сама, аз се приближих до спуснатите пердета и ги дръпнах. Беше тъмна нощ, осветявана само от тъничкия лунен сърп, а върху звездите непрестанно се движеха облаци. Завързах отново златния шнур за дърпане на завесите. Не виждах кой знае какво, само гъсти тъмни сенки, които най-вероятно бяха от близката гора. Не се забелязваше абсолютно никакво движение. Всичко беше спокойно и неподвижно.

Приближих се до гардероба от черешово дърво, който сигурно беше на не по-малко от двеста години. Извадих прелестна роба от яркочервено кадифе, поръбена с хермелин, и я облякох. Скъпият Джордж вече сигурно не можеше да си намери място. Не желаех никакви кучешки инциденти още през първата нощ в новия ни дом.

В този момент се появи Стела с брендито, пълна чаша, която ми подаде със зле прикрито презрение. Щом се скри от погледа ми, отпих няколко глътки, поех си дълбоко въздух и казах на болката в главата да си върви.

След няколко минути почуках леко на вратата на мис Крислок. Джордж наистина ходеше нервно напред-назад. Щом ме видя, той вдигна врява и се успокои едва след като го взех на ръце и започнах ту да го целувам, ту да му разтривам ушите.

— Готов ли си за разходката преди лягане?

Уверих се, че мис Крислок се е настанила удобно, пожелах й лека нощ, целунах я по бузата и изнесох териера. Слава Богу той мълча, докато излезем навън. Тогава вдигна глава към тъмното небе, към къщата и земите, които не познаваше, и изскимтя жално. После се залепи за крака ми.

— Всичко е наред — казах аз и се наведох да го погаля. — Това е новият ни дом. Не е чак толкова по-различен от Диърфийлд Хол. Тази вечер не можем да разузнаваме, много е късно, а и имам чувство, че главата ми всеки момент ще падне от врата и ще се затъркаля по земята. Обещавам утре сутринта да си направим голяма разходка. Отиди и намери някой подходящ храст, Джордж. Аз ще те чакам тук.

Слава Богу, че вятърът поне бе съвсем слаб. Увих се по-плътно с робата и проследих с поглед териера. Той спря край един храст, реши, че, кой знае поради каква причина, не му допада, и се помъкна към следващия и след това — още по-нататък.

— Кога ли ще вземе решение?

Беше Джон. Бях съвсем сама с него. Това нямаше значение. Той ми беше племенник. Вече нямаше защо да се страхувам от него.

— Рекордът му е единайсет храста и едно хилаво дръвче. Доколкото си спомням, през онази вечер времето беше особено топло и приятно. Тъй като сега е студено, се съмнявам, че ще се бави много.

Джордж не се бави изобщо. Петият храст очевидно му хареса много. Когато хукна назад, видя Джон и не спря да лае, докато той не го вдигна.

— Никога не съм виждала Джордж да се подмазва на някого така, както на теб.

— Казах ти още първия път, като те видях, че имам магическо въздействие над животните.

— Да, каза ми. А сега ми дай кучето. Лека нощ, Джон.

Той не промълви нито думичка, за което му бях дълбоко благодарна. Но знаех, че ме гледа, докато пресичам обширната входна част на Старата зала, с кучето на ръце, и как изкачвам стълбите. Не се обърнах, но Джордж го направи и по реакцията му разбрах, че младият мъж бе все още там.

Докато си обличах нощницата, териерът започна да изследва Синята стая. Душеше всяко ъгълче, всяка мебел, поспря за момент пред камината и се вгледа в оранжевите въглени, които припламваха мързеливо от време на време. Накрая застана пред мен и ме загледа, наклонил глава на една страна.

— Всичко е съвсем непознато, нали? Ние с теб обаче сме млади и гъвкави. Ще се приспособим.

Бяха ми необходими почти десет минути, докато изгася всичките наредени в красиви свещници свещи, и се пъхна в леглото.

Когато Джордж се намести от лявата ми страна, обичайното му място за спане, казах:

— Искам да бъдеш бдителен. Ако някой бродещ призрак дойде да ни навести, очаквам от теб да ме предупредиш.

Кучето вече хъркаше.

Спахме непробудно цялата нощ. Винаги съм се надявала, че не хъркам силно като Джордж. Ако някакви духове са дошли да ни навестят, нямаше да ги чуя.

Рано на другата сутрин на вратата ми се почука. За моя изненада не влезе нито Стела, нито любопитната Амилия. Беше Брантли. Той погледна встрани, тъй като бях по пеньоар, и каза, вперил очи в гардероба:

— Идвам, за да разходя мистър Джордж.

Териерът, който бе потънал толкова в пълния с гъши пух дюшек, че трябваше да подскача на късите си крачета, за да види какво става, зърна Брантли, скочи на пода от високото легло и се протегна. Приближи се право до иконома и протегна лапичка. Брантли може би се очарова, не бях сигурна. Той не каза нищо, само се ръкува с Джордж и го взе на ръце.