Катрин Каултър - Контесата

— Тъкмо пристигнахме. Твоята мис Крислок е точно от другата страна.

Отвори със замах вратата. Вътре имаш най-малко шест свещника и светлината на свещите достигаше до всяко ъгълче. В камината гореше огън. Стаята беше топла, гостоприемна.

Нещо повече, беше най-красивата спалня, която бях виждала досега. Трябва да съм хлъцнала тихичко, тъй като след кратка пауза Амилия се обади предпазливо, сякаш изпробваше почвата.

— Ако човек не е свикнал с такова великолепие, може да му се завие свят, не мислиш ли?

Сега вече се шегуваше с мен и това ме очарова. Кимнах сериозно.

— Определено съм съгласна. Прекрасна е. Разбира се, вечер, когато всичко изглежда по-приглушено, така да се каже, тя има особено романтичен вид.

— Точно така. Сега, тъй като не си водиш камериерка, казах на моята Стела да се погрижи за теб тази вечер. Виж, оставила ти е нощница на леглото. Изглежда смята, че бялата бродерия по нея е великолепна.

— Тя е дело на мис Крислок.

Нямах истинска нужда от камериерка, но можех да изпратя тази Стела да ми донесе капка бренди, с което да облекча главоболието си.

— Лека нощ, Анди. Утре ще ти покажа малката, боядисана в черно стая. Най-хубавата история, която съм чувала за нея, е, че там една отдавнашна княгиня убила иконома, защото заплашил да каже на съпруга й, че й е любовник.

— О, Божичко, потръпвам само като си помисля за това. Наистина искам да видя Черната стая. Сега ти най-сетне успя да кажеш името ми. Благодаря. Ще свикнеш с него, ще видиш. Всички свикват, дори твоят чичо.

— До утре сутринта.

— Очаквам с нетърпение този момент. И стига си се тревожила за всичко. Няма за какво да се страхуваш от мен. Аз съм най-добронамереното същество на Земята.

— Ще се опитам — обеща тя, като сведе поглед към прекрасните си, прекалено бели ръце. А после изтърси: — Защо не спиш в спалнята на чичо Лорънс или в спалнята за графинята, която се намира в съседство с неговата?

Потупах я по ръката.

— Остави това, Амилия. То наистина не е твоя работа. Знам, че имаш въпроси, но, моля те, остави нещата дотук за тази вечер.

— Притеснявам се за чичо Лорънс. Той вече не е млад. Не е изключено да си го привлякла по някакъв не особено добронамерен начин да се ожени за теб.

— Да не мислиш, че чичо ти Лорънс е някой клатушкащ се от слабост, оглупял старец?

— Разбира се, че не, но той е сам вече от доста години. Страхувам се да не го нараниш. Никой от нас не иска чичо Лорънс да пострада. Ето, най-сетне изплюх камъчето и казах какво ме тревожи в действителност.

— О, добре — рекох аз. — Нека винаги бъдем напълно откровени една с друга, колкото и ужасно да е понякога. Лека нощ, Амилия. Повярвай ми, аз съм най-малкият проблем, който ще имате някога.

Но веднъж започнала, тя не можеше да остави нещата дотук.

— Надявам се. Но нима не виждаш? Ти си съвсем млада и много хубава. Ако си почтена и добронамерена, защо тогава си се омъжила за него?

— Той ми допада.

— А той защо се е оженил за теб? За едно толкова младо и толкова ексцентрично възпитано момиче, което изсвирва с уста, когато реши да стане от масата?

— Лорънс е човек със завиден вкус. Лека нощ, Амилия. Не, край на откровенията, поне за тази нощ. Обещавам никога повече да не свиря така на масата. Напълно си права, свиренето с уста на масата не беше хубава постъпка от моя страна.

— Тогава…

Буквално я избутах към вратата.

„Амилия воинът“ — помислих си аз, докато затварях вратата. Вероятно във всяко семейство имаше по един такъв воин. Всъщност ми беше приятно, че изпитва такава привързаност и загриженост към чичото на своя съпруг.

Не бях направила и три крачки, когато Стела, камериерката, която не бих искала да срещна на някоя затънтена уличка в тъмна нощ, се появи неочаквано, като се поклони глуповато и се усмихна насила. Беше на средна възраст, с тъмна коса, осеяна с бели нишки, опъната силно назад и навита на кок. Беше по-висока от мен, но това не беше нещо необичайно — почти всички бяха по-високи от мен — и толкова мършава; бях готова да се закълна, че виждам формата на костите й на светлината на свещите. Над горната си устна имаше тъмен мустак.

Видимо не й се искаше да бъде тук. Все пак не аз, а Амилия бе нейната господарка.

— Благодаря ти за помощта, Стела. Моля те, донеси ми малка чашка с бренди за главоболието, и след това можеш да се оттеглиш за през нощта.

Едната гъста черна вежда се вдигна до средата на челото й. Тя кимна едва забележимо и излезе.

„О, Боже!“ — помислих си аз. Дали нямаше да се втурне в кухнята и да съобщи на всички, че новата графиня си пада по пиенето? Най-вероятно точно така щеше да направи. Е, поне щяха да имат с какво да си чешат езиците, докато разберат колко безвредна е в действителност новата им господарка.