Катрин Каултър - Контесата

— Да, чичо — допълни Джон, — роднина със силно притъпени сетива.

Какво ставаше тук? Да не би да ставаше дума за същата стая, за която бе споменала Амилия?

Лорънс се разсмя.

— Всички сте невероятно лековерни. Не ги слушай, Анди. Синята стая е прекрасна спалня с удобна дневна, свързана с нея, която ще ти се стори очарователна. Отвсякъде струи светлина, а от широките прозорци се разкрива красива гледка към източната ливада и гората. Тези приказки за призраци са наистина само приказки. Те спомагат за по-бързото преминаване на дългите часове през студените зимни вечери. А сега, скъпа Анди, върви с Амилия. Мис Крислок се намира отсреща по коридора, в стаята на Димуимпъл.

— А, да — обади се от мястото си край камината Джон. — Тя е живяла през миналия век и спасила богатството на Девбридж по времето, когато графската титла била наследена от един мошеник. Не ми се вярва, че все още се навърта насам, как смяташ, чичо?

— Алис Димуимпъл е била голяма щастливка, така твърдеше баща ми, който я помнеше от детските си дни. Тя умряла, като се задавила с чаша прекрасно бренди и несъмнено се е изкачила на небето, за да поиска полагащото й се възнаграждение.

— За разлика от мъжете в семейството — намеси се Томас, — които оставили толкова много копелета, че тук в имението вечно идвали да се представят разни бременни жени.

— Както разбрах, моят прачичо, последният от плеядата големи мошеници, оставял своя управител да се оправя с бедните жени — отбеляза Джон. — Управителят бил много набожен човек. Според документите той осиновил три от бременните момичета и отгледал копелетата на негово височество като свои деца.

— Дядо никога не ми е разказвал подобни истории — заявих аз и графът ме потупа лекичко по ръката, очевидно, за да ми помогне да намаля разочарованието си. — Това е изумително. Иска ми се да чуя повече.

— Не тази вечер. — Съпругът ми се приближи до мен, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми: — Синята стая ще ти подхожда много. До утре сутрин, скъпа. А сега трябва да поговоря по-сериозно с Джон. Струва ми се, че е важно да изясня някои въпроси с него.

Може би щяха да обсъждат проблема как Джон ще остане негов наследник, тъй като от връзката ни нямаше да се родят деца?

„Чудесно — помислих си аз, — така няма да се изпречвам на ничий път.“ Не исках неприятни моменти с доведения ми племенник, никога вече.

— Божичко — възкликнах аз и се вгледах в тъмното му лице, — сега ти си ми племенник.

— Точно така, скъпа лелке — отвърна той и направи дълбок, пародиен поклон.

В тъмните му очи се появи отново онзи поглед, изпълнен с ярост, за да изчезне почти мигновено.

Обърнах се отново към Лорънс.

— И Синята стая ли има такава чаровна история? Наследница на семейството, която може би е била наричана „Мис Блу“ 3 3 Синьо (англ.) — Б.пр. ?

Той се засмя; имаше дълбок, сребрист смях. Много ми харесваше смехът му. Излъчваше утеха и топлина. Определено го предпочитах пред всякаква проява на неодобрение.

— Върви, скъпа. Ще опитам да измисля нещо, с което да те забавлявам утре.

— Лека нощ, сър, Томас, Джон.

С Амилия се запътихме обратно към централния входен вестибюл. Той беше огромен, с каменен под, направен грапав от хилядите стъпвали по него крака.

Амилия спря за момент и махна с грациозната си ръка.

— Това е Старата зала, оцеляла от първата постройка. Изградена е от стария Хюго през осемдесетте години на XVI век.

Помещението беше впечатляващо. Високият, потъмнял от дима таван с дървени греди почти не се виждаше на мъждивата светлина на поставените по стените факли. На ризниците, най-малко десетина, не им липсваха никакви части; те като че ли изтриваха границите между вековете и имаха леко заплашителен вид на слабото осветление.

Лъскавото дъбово стълбище, което беше толкова широко, че по него можеха да се изкачват едновременно поне шест човека, водеше в средата на Старата зала. То не можеше да е на повече от два века, най-много — два и половина.

Едната стена беше заета от грамадна камина, която приличаше на опушена пещера на неясната светлина. Чаткането на обувките на Амилия по голия каменен под образуваше ехо. Стълбите от излъсканото до блясък дъбово дърво също не бяха застлани.

Пътят нагоре по извитото стълбище се осветяваше от факли. Приятно беше да не се налага да носиш свещ и да пазиш грижливо нестабилното й пламъче. Когато стигнахме площадката, се обърнах и погледнах надолу към Старата зала. Това бе реликва от друга епоха, изпълнена с богати тъмни сенки, сгушени тайнствено по стените, и може би дори и други неща. Ако бях някой много стар призрак, сигурно щях да предпочета да живея тук. Това място притежаваше нужната атмосфера.