Том Кланси - Оперативен център

— И двамата страшно ще се зарадват на новината — каза Марта и тръгна към вратата.

— Ще ти се обадя в кабинета, ако стане нещо.

— Не знам защо имам чувството, че въпреки всичко цялата вина за събитията днес ще падне върху нас — обади се Боб Хърбърт.

— Но денят още не е свършил. — Худ усети, че всъщност само се опитва да си дава кураж. Не искаше да повярва, че няма изход. Загледа се отново в екрана. Компютърът в момента увеличаваше снимката на нодоните. Една от ракетите започна да нараства на всеки пет секунди.

— Голяма работа съм — обади се Стол. — Какво виждаш, Пол?

— Нодони.

— Да, но това е снимката, която направих, след като системата отново се включи.

Худ се наведе към екрана.

— Ти наистина си гениален! — Изведнъж се намръщи и възкликна: — По дяволите!

На снимката се виждаха само три от цифрите — едно, девет и осем. Човекът, който програмираше ракетите, закриваше четвъртата с тялото си.

— Предполагам, че последната е осем — каза Стол. — Днес цял ден се натъкваме на тази комбинация.

— Дано да си прав.

Худ се обади на Роджърс.

— Майк, трябва да програмираш ракетите така: едно, девет, осем, осем на долната редица и нула-нула-нула-нула на средната. Повтори!

— Хиляда деветстотин осемдесет и осем на долната и четири нули по средата. Не затваряй.

— Няма такава опасност — измърмори Худ под нос. — Никъде няма да ходя.

Нодоните блестяха като излъскана слонова кост на утринното слънце. Край тях бяха разхвърляни клоните от маскировката.

Роджърс се качи при контролното табло на най-близката ракета и нареди на Пъкет и Ки Су да вкарат комбинацията от цифри на останалите две. Един санитар подтичваше по петите на полковника и ядосано се опитваше да му превърже ръката в движение.

Роджърс натисна бутоните и зачака средната редица да светне.

Нищо не се получи.

— Нищо не става, сър — обади се и Пъкет.

— Знам — отвърна Роджърс.

Реши да не си губи времето и да опитва пак. Оставаха само четири минути и двадесет и пет секунди до изстрелването. Той се върна тичешком в палатката.

— Пол, не стана. Сигурен ли си, че числата са тези?

— Само първите три. За последното — не знаем.

— Чудесно — изръмжа Роджърс и изскочи от палатката. Докато тичаше към нодоните, набързо пресметна — разполагаха с по-малко от пет минути, а за програмирането на всяка цифра отиват по пет секунди. Твърде малко време.

— Редник Пъкет — извика той, — започнете с едно-девет-осем и…

Един войник, окичен с медали, пристигна тичешком до ракетата на Пъкет, избута го, извади пистолета си и изстреля един куршум — Роджърс не видя в какво. После се обърна и изпразни оръжието си в контролното табло, преди някой да успее да реагира. Изведнъж всички се разкрещяха и го събориха на земята.

— Чухме изстрел — прозвуча гласът на Скуайърс по полевата радиостанция. — Какво става?

— На някои хора не им е никак приятно, че сме тук. Не се тревожи. Хванаха го.

— Чувствам се малко безполезен тук, сър — оплака се Скуайърс.

Роджърс не отвърна — разбираше го много добре, но в момента имаше по-сериозни проблеми.

Санитарят остави Ки Су и изтича при Пъкет. На Роджърс също му се искаше да иде при боеца, но се качи на най-близката ракета и започна да натиска бутоните.

Едно-девет-осем-нула.

Нищо.

Едно-девет-осем-едно.

Отново нищо.

Едва на едно-девет-осем-девет системата изпиука, средната редица светна и той бързо промени комбинацията на нула-нула-нула-нула. Ракетата веднага започна да се снижава.

Часовникът показваше две минути и две секунди. Роджърс изтича при ракетата на Пъкет. Контролното табло беше безнадеждно повредено, но поне момчето беше живо. Докторът беше дръпнал ризата на рамото му и промиваше раната.

— Полковник! — извика Роджърс, скочи на земята и натисна платформата. — Трябва я избутаме и да я обърнем към онези хълмове. — Посочи ги с ръка. — Безлюдни — никой няма да умре.

Ки Су го разбра и даде нареждане на войниците. Докторът издърпа Пъкет от ракетата. От двете страни на платформата застанаха по петнадесет мъже и я забутаха. Роджърс ги остави и се запъти към последния нодон. Май ще успеем, каза си той, има още малко време…

Чу зад гърба си проскърцване на метал — ракетата се помръдна. Без да спира, се огледа през рамо — платформата се завъртя, нодонът се килна на една страна, от задната му част заизлиза черен дим, а после се появи ярко огнено кълбо. Войниците се разкрещяха. Ракетата се беше запалила, докато я обръщаха.