Том Кланси - Оперативен център

— Налага се да ви се доверя — каза той, без да е сигурен, че полковникът го разбира. — Онези ракети трябва да бъдат спрени.

Демонстративно измести дулото на оръжието си и отстъпи. Даде знак на Ки Су да стане.

Офицерът леко се поклони.

— Предатели! — извика полковник Сун. — Вижте как умира един патриот!

Той неочаквано хвана ръката на Пъкет и го дръпна към себе си. Пъкет бе добре трениран и инстинктивно стреля. Сун изстена, сви се на две и се строполи в краката му.

Роджърс клекна и опипа пулса му.

— Свърши.

Обърна се към Мур и макар че знаеше, че е мъртъв, хвана и неговата китка. Свали одеялото от леглото и Пъкет покри тялото с него.

— Полковник, говорите ли английски?

Ки Су поклати отрицателно глава.

— Pu-t’ak hamnida — произнесе Майк една от малкото корейски фрази, които знаеше. — Моля. Нодони — Токио.

При входа на палатката дотичаха войници. Ки Су ги спря с ръка и отсечено им даде някаква команда. После посочи мъртвеца. Каза нещо, което Роджърс не разбра, помисли малко и добави:

— Il ha-na, i tul, sam set…

— Едно, две, три — повтори Роджърс. — Броите. Да не би секундите до изстрелване? Не, щеше да е в обратен ред.

— Chil il gop, sa net, il ha-na… — продължаваше Ки Су.

— Седем, четири, едно — да не е код? Парола? — По гърба на Роджърс пробяга ледена тръпка. Той посочи мъртвия Сун. — Казвате ми, че той е променил кода. Затова се самоуби, за да не го издаде. — Мислите запрепускаха в главата му. Електрониката на нодоните се намираше в кутии, свързани така, че да изстрелят ракетите, ако някой се опита да ги отвори насила. Нямаше как да ги спрат, освен ако не разполагат с кода.

— Колко време остава? — попита Роджърс. — On-cheim-ni-ka?

Ки Су зададе въпрос на един войник, застанал на входа, и той му отговори.

Единствената дума, която Роджърс разпозна, беше „ship yol“.

Десет.

Разполагаха с десет минути, преди ракетите да полетят към Токио.

Той веднага се обади на Скуайърс по радиостанцията на Ки Су и поиска сателитна връзка.

Худ и неговите преки помощници все още се намираха в кабинета му, когато Роджърс се обади. Той включи говорителя и всички се събраха около него.

— Пол — каза Роджърс, — аз съм в базата на нодоните. Обаждам ти се от тяхната радиостанция по сателита. Южнокорейците бяха превзели командването на обекта — убиха Мур при акцията. Полковник Ки Су ни оказва съдействие… но той не знае кода за спиране на изстрелването. Южнокорейците са го променили, но и те са мъртви. Разполагаме с осем минути преди тия чудесии да излетят по посока на Токио.

— Малко е — няма да можем да докараме самолети от юг или север — каза Худ.

— Така е.

— Дай ми една минута. — Худ прекъсна връзката и набра кода на Мат Стол на компютъра си. — Мати, извикай файла за нодоните. Как можем да ги спрем без кода?

Лицето на Стол изчезна и на екрана се появиха графики и списъци технически данни.

— Контролната верига е затворена в стоманена кутия, дебела три сантиметра, за да не се повреди от изстрелването… Чакай да видя. Има три редици с числа. Горната отброява времето до излитането им, средната дава координатите. Четирите числа, с които се променя насочването, остават на дисплея една минута след вкарването, за да можеш евентуално да ги промениш. След това на долната редица се появяват още четири числа — нещо като система с двойно подсигуряване. Не можеш да стигнеш до средната редица, ако не минеш през долната. Числата от последната редица също изчезват след една минута. Така… Достатъчно е да нагласиш първата четворка числа — тези от средната редица — на нула-нула-нула-нула и ракетите няма да излетят.

— Но за тази цел трябва да влезеш в програмата, нали?

— Да.

— А ние не знаем втората четворка числа.

— В такъв случай нищо не можем да направим. А ако проработим всички комбинации от нула до девет, ще мине…

— Разполагаме със седем минути.

— … много повече време. — Изведнъж тонът на Стол стана по-весел. — Я почакай така, Пол. Май се сетих нещо.

На мястото на файла се появи снимка на базата.

— Само секунда — каза Стол.

Худ чу по телефона тракане на клавиши. Погледна часовника с крайния срок. Изпитваше желание да посегне и да го покрие с длани, да забави някак хода на времето. Отново изпита чувство на безсилие, че ще се провалят на финала. Толкова невинни хора щяха да пострадат.

— Марта, свържи се с Бъркоф в Белия дом — каза той, докато Стол работеше. — Обясни му ситуацията — може да се наложи президентът да се обади в Токио.