П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— За какво говориш ти, Тишбайт? Ти, заблудени сине на Белиал 26 26 Белиал (библ.) — олицетворение на злото и безбожието, споменава се често в новия и стария Завет, бел.пр. , да не би да си останал с впечатление, че аз съм нарисувал това нещо?

— А не си ли?

Господин Уилър преглътна малко смутено.

— Моята годеница го нарисува — кратко отговори той.

— Твоята годеница? Скъпи ми стари момко, представа нямах, че си сгоден. Коя е тя? Познавам ли я?

— Казва се Алис Уигмор. Не я познаваш.

— И тя е нарисувала тази картина? — Арчи се смути. — Но слушай! Няма ли тя да се чуди къде се е дянало произведението й?

— Казах й, че са го откраднали. Тя си помисли, че това е голям комплимент и страшно се зарадва. Така че всичко е наред.

— И, разбира се, ще ти нарисува друга.

— Не и докато съм жив, в никакъв случай — категорично отсече Дж. Б. Уилър. — Откакто започнах да я уча да играе голф, слава Богу, заряза рисуването и ще положа всички усилия да не се върне отново към него.

— Но момко — учуди се Арчи, — говориш така, сякаш картината пет пари не струва. Аз си мислех, че е страхотна.

— Господ да ти е на помощ! — каза Дж Б. Уилър.

Арчи продължи по пътя си все още озадачен. После реши да приключи епизода с утешителната мисъл, че съсловието на художниците е доста чудато и отнесено и често в думите им няма никаква логика. Човек никога не можеше да приеме безрезервно мнението на един художник за дадена картина. Девет от всеки десет от тях имаха такива възгледи за Изкуството, че спокойно биха могли да станат пациенти на коя да е лудница без излишни въпроси. Той познаваше няколко екземпляра, които бяха във възторг от неща, в чиято компания нито един нормален човек не би желал да го намерят мъртъв в някоя канавка. Възхищението му от Венерата на Уигмор, което за момент беше намаляло по време на разговора с Дж. Б. Уилър, отново се възвърна с цялата си първоначална сила. Абсолютна глупост, помисли си той, някой да се опитва да твърди, че тя не е една от най-прекрасните творби, излязла изпод четката на истински майстор. Та нали Люсил толкова много я беше харесала!

На другата сутрин по време на закуска Арчи отново повдигна въпроса за окачването на картината. Абсурдно беше да се остави подобно нещо да се хаби и да събира праха зад някакъв диван с лице към стената.

— Какво ще правим с добрия стар шедьовър — каза той, — как мислиш? Смятам, че е време да го окачим някъде.

Люсил се замисли и започна да си играе с лъжичката за кафе.

— Арчи, скъпи — започна тя, — мисля си…

— Чудесно е човек да го прави от време на време — заяви Арчи. — Аз самият често се каня да опитам, когато ми остане свободно време.

— За тази картина, искам да кажа Знаеш ли, че татко има рожден ден утре?

— Не, старице, ако трябва да бъда съвсем честен, не знаех. Всъщност, твоят достопочтен родител не споделя нищо с мен напоследък.

— Ами да, има. И си мисля, че трябва да му направим подарък.

— Абсолютно. Но как? Искрено желая да зарадваме добрия стар отец и да разведрим нерадостното му съществуване, но нямам пукнат цент. На всичко отгоре нещата са стигнали дотам, че когато оглеждам хоризонта, не виждам жива душа, от която да изкрънкам пари. Предполагам, че бих могъл да поразчопля златната жила на Реджи ван Тюйл, но… не знам… да крънкам пари от бедничкия стар Реджи винаги ми се е струвало като да стрелям по някоя мътеща птица.

— Разбира се. Не искам да правиш нищо такова. Мислех си… Арчи, скъпи, ще се засегнеш ли много, ако подаря на татко картината?

— О, как така!

— Ами не мога да се сетя за нищо друго.

— Но няма ли ужасно да ти липсва?

— О, разбира се, ще ми липсва. Но разбираш ли… рожденият ден на татко…

Арчи винаги си беше мислил, че Люсил е най-милият и самопожертвувателен ангел на света, но никога досега не беше осъзнавал този факт толкова добре. Той нежно я целуна.

— Господи! — възкликна той. — Знаеш ли, ти наистина си страхотна! Това е най-доблестната постъпка откакто добрият стар сър Филип как-му-беше-името дал водата си на бедния човечец, който бил по-жаден от него, ако се сещаш за тази история. Спомням си, че трябваше да я зубря в училище. Сър Филип, бедничкия старец, бил ужасно жаден и тъкмо се канел да обърне една чашка за сметка на заведението, тъй да се каже, когато… но това го има във всички учебници по история. Така постъпват истинските скаути! Е, разбира се, както решиш, кралице на душата ми. Ако си склонна да направиш тази жертва, дадено! Да поканя ли отеца ти при нас и да му покажем картината?