П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— Какво ще направиш?

— Утре ще ги изпратя на работа! Тази песен сякаш беше изпратена да ме напъти, Дан! Наистина! Миналият октомври станаха трийсет години откакто милата ми стара майчица.

Господин Брустър се наведе напред, изпълнен с внимание. Отношението му към скъпата стара майчица на господин Конъли се беше променило. Той искаше да чуе всичко за нея.

— Този последен висок тон, който момичето изпя, ме накара да си спомня всичко, сякаш беше вчера Както си чакахме на перона, старата ми майчица и аз, влакът излезе от тунела и локомотивът изскърца така, че сигурно се е чуло на десет мили околовръст. Трийсет години оттогава…

Арчи напусна компанията без да се сбогува. Той почувства, че ако някой някога изобщо беше имал нужда от присъствието му, вече не се нуждае от него. Като погледна назад, той видя как тъстът му потупва приятелски господин Конъли по рамото.

Арчи и Люсил отпиваха от кафето си без да бързат. Господин Блументал се намираше в телефонната кабина, откъдето уреждаше деловата страна на отношенията си С Уилсън Хаймак. Музикалният издател не беше пестил похвалите си по адрес на „Коляното на мама“. Текстът, заяви господин Блументал, беше достатъчно сантиментален, за да разчувства хората, а мелодията по нищо не отстъпваше на всички останали известни песни, които някога беше слушал. Нищо, по мнението на господин Блументал, не би могло да попречи тя да се разпродаде в милион бройки.

Арчи пушеше доволно.

— Добра работа свършихме тази вечер, стара приятелко — каза той. — На това се казва да тръшнеш с един куршум два заека! — Той погледна укорително Люсил. — Ти не изглеждаш твърде радостна.

— О, радостна съм, съкровище! — Люсил въздъхна. — Просто си мислех за Бил.

— Какво за Бил?

— Ами, жалко, като си помисля, че цял живот ще бъде вързан за тази… тази парна сирена.

— О, не трябва да гледаме на нещата откъм лошата им страна. Може би… Здравей, Бил, старче! Тъкмо си говорехме за теб.

— Така ли? — унило каза Бил Брустър.

— Предполагам, че очакваш поздравления, а?

— Очаквам съчувствие!

— Съчувствие?

— Съчувствие! В голямо количество! Тя си замина!

— Замина! Кой?

— Спектейша!

— Какво искаш да кажеш? Къде е заминала!

Бил изгледа намръщено покривката.

— Замина си у дома. Току-що я изпратих с едно такси. Отива на Вашингтон Скуеър да си прибере багажа. Ще хване влака за Змийско Ухапване в десет часа. Заради тази проклета песен! — сломен от скръб промълви Бил. — Каза, че докато не я изпяла тази вечер, никога не си била давала сметка колко фалш има в Ню Йорк. Каза, че внезапно го прозряла. Каза също, че ще се откаже от кариерата си и ще се върне при майка си. Защо, по дяволите, си свиваш пръстите! — раздразнено възкликна той.

— Съжалявам, старче. Просто броях.

— Броеше? Какво броеше?

— Зайци, старче. Просто зайци! — каза Арчи.

Утрото беше така възхитително, народът сновеше насам-натам толкова енергично и жизнерадостно и всички изглеждаха в такова прекрасно настроение, та един случаен наблюдател би останал с впечатлението, че е попаднал не в Ню Йорк, а в някоя райска градина. И все пак Арчи Мофам, който свърна от окъпаната в слънце улица и влезе в разнебитената сграда, на третия етаж на която се намираше ателието, принадлежащо на неговия приятел, художника Джеймс Б. Уилър, усещаше леки бодежи в сърдечната област, предизвикани от интуитивното чувство, че нещо не е наред. Ровейки се за първопричината за своята неясна потиснатост, докато се качваше по стълбите, той стигна до извода, че тя се дължи на странното поведение на Люсил по време на закуска.

Потънал в недоумение и Чудене, той стигна до ателието. Вратата беше отворена, а помещението — празно. То изглеждаше така, сякаш собственикът му беше нахълтал да си вземе стиковете за голф и беше драснал навън с присъщата за артистичния му темперамент небрежност, без да си направи труда да затвори след себе си. В действителност, случаят беше точно такъв. Дж. Б. Уилър не възнамеряваше днес повече да се появява в студиото, ала Арчи, който не можеше да знае това и като си мислеше, че утрото му няма да бъде пълно без един разговор с Дж. Б. Уилър, който беше безгрижна птица, седна и зачака той да се върне. След няколко минути погледът му, който обхождаше безцелно помещението, се спря на една картина в красива рамка и той стана, за да я разгледа.

Дж. Б. Уилър беше художник, който си докарваше твърде приличен годишен доход като илюстратор за различни списания и Арчи се изненада, че приятелят му проявява слабост към такъв тип сюжети. Защото картината, нарисувана с размах с маслени бои, представляваше приятно закръглена млада жена, която, ако се съдеше по превзетата й глуповата усмивка и факта, че не носеше абсолютно нищо освен една малка гълъбица на лявото рамо, трябваше да изобразява богинята Венера. Арчи не беше от хората, които прекарват свободното си време по художествените галерии, но знаеше достатъчно за Изкуството, за да познае Венера, когато я види, въпреки че един или два пъти художниците бяха успели да го заблудят с някакво заглавие от рода на „Блянове“ или „Когато сърцето е младо“.