П. Удхаус - Гафовете на Арчи

Разстоянието от Вашингтон Скуеър до хотел „Космополис“ не е голямо и Арчи го измина без произшествия. Имаше малко пререкание с шофьора на таксито преди да потегли — под превзетия предлог, че е семеен човек и трябва да пази репутацията си, той отначало отказа да го виждат заедно с шедьовъра. Но след като Арчи обеща да пази лицевата страна на картината далеч от очите на обществеността, той се съгласи да го качи в колата и десетина минути по-късно, след като прекоси срамежливо изчервен фоайето и изтърпя нескритото любопитство на момчето, което обслужваше асансьора, Арчи влезе в апартамента с картината под мишница.

Той я подпря внимателно на стената, за да си остави повече място да прегърне Люсил и когато радостната среща — или святата сцена, ако така предпочитате да я наречете — приключи, пристъпи напред, за да я обърне и покаже.

— Ами, че тя е огромна — каза Люсил. — Не знаех, че господин Уилър рисува картини с такъв размер. Когато спомена, че това е едно от произведенията му, помислих, че става дума за някой оригинал на илюстрация за списание или нещо подоб… О!

Арчи се беше отдръпнал назад, за да й даде възможност да разгледа по-добре творбата, а тя беше подскочила така, сякаш някоя враждебно настроена личност беше забила шило в нежните й телеса.

— Доста интересна, а? — ентусиазирано заяви Арчи.

За миг Люсил остана безмълвна. Може би внезапната радост я беше лишила от дар слово. Или, от друга страна, може би не. Тя стоеше и гледаше картината зяпнала, с широко отворени очи.

— Бива си я, а? — каза Арчи.

— Д-да — заекна Люсил.

— Знаех си, че ще ти хареса — оживено продължи Арчи. — Виждаш ли, ти разбираш от картини — знаеш всичко за тези неща и какво ли още не — което не ме учудва, сигурно си го наследила от доброто старо татенце. Аз лично, по принцип не мога да различа една картина от друга, но съм длъжен да заявя, че в момента, когато видях тази, си казах: „Гледай ти!“ или нещо подобно. Мисля си, че това ще придаде известна изисканост на дома ни, да, не? Искаш ли да я окача? Обади се на рецепцията, светлина за душата ми, и им кажи да донесат един гвоздей, малко канап и хотелския чук.

— Един момент, скъпи. Не съм съвсем сигурна.

— Ъ?

— Къде трябва да я окачим, искам да кажа. Разбираш ли…

— Над пианото, нали така каза. Доброто старо пиано.

— Да, но още не бях я видяла.

През ума на Арчи за миг пробяга чудовищно подозрение.

— Слушай, ти наистина я харесваш, нали? — разтревожено попита той.

— О, Арчи, скъпи! Разбира се, че я харесвам! Беше толкова мило от твоя страна да ми я подариш. Но това, което се опитвах да кажа, беше, че тази картина е толкова… забележителна, че смятам, че трябва да изчакаме малко и да решим къде ще стои най-добре. Светлината над пианото е доста силна.

— Мислиш, че трябва да я окачим на по-приглушена светлина, а?

— Да, да. Колкото по-приглушена… искам да кажа, да, на приглушена светлина. Какво ще кажеш да я оставим засега в ъгъла — хей там — зад дивана, а… аз ще си помисля. Това трябва добре да се обмисли, разбираш ли.

— Дадено! Къде?

— Да, там е чудесно. О, и още нещо, Арчи.

— Кажи?

— Мисля, че може би… Просто я обърни с лице към стената, моля. — Люсил преглътна с усилие. — Да не се праши.

Арчи с известно учудване забеляза, че през следващите няколко дни Люсил, за която винаги си беше мислил, че е момиче със собствено мнение, проявява признаци на странно колебание. Повече от половин дузина пъти той й предлагаше различни места, които щяха да бъдат подходящи за Венерата, но Люсил сякаш не беше в състояние да реши. На Арчи му се щеше тя да се спре на нещо определено, защото искаше да покани Дж Б. Уилър в апартамента да види произведението си. Не беше срещал художника от деня, когато беше взел картината и една сутрин, когато го видя на Бродуей, той изрази признателността си за голямото разбиране, с което приятелят му беше погледнал на цялата работа.

— О, това ли! — каза Дж Б. Уилър. — Скъпи ми друже, винаги си добре дошъл. — Той замълча за момент. — Повече от добре дошъл — добави той. — Ти не разбираш много от картини, нали?

— Е — каза Арчи, — не съм сигурен дали би могъл да ме наречеш абсолютен невежа, но разбира се, поназнайвам достатъчно, за да видя, че специално този експонат е доста интересен. Определено е едно от най-добрите неща, които някога си правил, момко.

Облото лице на господин Уилър с окраска на домат-ранозрейка придоби лек виолетов оттенък. Очите му сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите.