П. Удхаус - Гафовете на Арчи

Той поогледа картината, а после се върна на мястото си, запали цигара и отново започна да размишлява за Люсил. Да, скъпото момиче се беше държало странно на закуска. Тя, разбира се, не беше казала или направила нищо необичайно, но… е, вие знаете как е. Ние, съпрузите, ние, момчетата от бригадата „в добри и лоши дни“, се научаваме да проникваме под маската. В поведението на Люсил се долавяше онази странна, пресилена приветливост, която проявяват жените, чийто съпрузи не са успели да съчетаят правилно цвета на сакото с този на копринената кърпичка или са забравили да изпратят важно писмо. Ако съвестта му не беше чиста като двадесет и четири каратово злато, Арчи щеше да каже, че проблемът е точно такъв. Но когато Люсил пишеше писма, тя просто излизаше от апартамента и ги пускаше в пощенската кутия, окачена в асансьора. Не можеше да е това. Не можеше да е забравил и нещо друго, защото…

— О, пресвета Дево!

Цигарата на Арчи тлееше, забравена между пръстите му. Ченето му беше провиснало, а изцъклените му очи бяха вперени напред, без да виждат нищо. Той беше ужасен. Арчи знаеше, че паметта му е слаба, но никога до този момент тя не беше го подвеждала по такъв подъл начин. Това си беше истински рекорд. Единствен по рода си, записан с червени букви и отбелязан със звездичка, най-големият гаф в живота му. Защото един мъж може да забрави много неща: може да забрави името си, чадъра си, народността си, гетите си и приятелите от младостта си, но има едно нещо, което нито един женен мъж, нито един партньор „в болест и здраве“ не трябва да забравя — и това е датата на годишнината от брака си.

Сякаш някаква вълна захвърли Арчи в бездната на угризенията. Сърцето му се късаше за Люсил. Нищо чудно, че бедното момиче се беше държало странно на закуска. Кое момиче, свързано до края на дните си с отвратителен и невъзпитан човек като него, не би се държало странно на закуска? Той изпъшка сподавено и се отпусна отчаяно в креслото. И в този момент погледът му се спря на Венера. Защото тази картина наистина привличаше погледа. Човек можеше да я хареса или да не я хареса, но не можеше да не й обърне внимание.

Така както опитен плувец се стрелва към повърхността след скок от високо, така и душата на Арчи изведнъж изплува от бездната на отчаянието, в която беше потънала. Той не получаваше често вдъхновение, но сега то го осени. Внезапно го обзе надежда. Разкошен подарък! В това беше номерът. Ако се върнеше при нея с разкошен подарък, той би могъл, с Божията помощ и известна доза безочие да успее да я накара да повярва, че просто се беше престорил, че е забравил тази жизненоважна дата, за да подсили изненадата.

Страхотен номер! Като някой велик генерал, който съставя план на бойните действия в навечерието на битката, Арчи за по-малко от минута успя да измисли как точно да постъпи. Той надраска една бележка за господин Уилър, в която му обясняваше положението и обещаваше разумно заплащане под формата на месечни вноски, после постави бележката на статива така, че да се вижда и се завтече към телефона. След малко вече го бяха свързали с Люсил в „Космополис“.

— Здравей, скъпа — изгука той.

В другия край на линията последва кратко мълчание.

— О, здравей, Арчи!

Гласът на Люсил прозвуча глухо и унило и опитното ухо на Арчи долови, че тя е плакала. Той вдигна дясното си стъпало и изпълнен с негодувание се срита в левия глезен.

— Хиляди поздравления по случай празника, моя верна другарко!

По линията се разнесе приглушено хлипане.

— Чак сега ли си спомни? — тихо попита Люсил.

Арчи се стегна и радостно се изкикоти в слушалката.

— Успях ли да те преметна, светлина на дома ми? Нима искаш да кажеш, че наистина си помислила, че съм забравил? За Бога!

— На закуска думичка не продума.

— А но това беше част от страхотния номер. Тогава все още не ти бях взел подаръка. Най-малкото, не знаех дали е готов.

— О, Арчи, скъпи! — Съкрушените меланхолични нотки бяха изчезнали от гласа на Люсил. Тя чуруликаше като дрозд, или като конопарче, или всяка друга птичка, която по принцип си пада по чуруликането. — Наистина ли си ми взел подарък?

— Вече е тук. Дяволски интересна картина. Една от работите на Дж. Б. Уилър. Ще ти хареса.

— О, знам, че ще ми хареса. Харесвам творбите му. Ти си ангел. Ще я окачим над пианото.

— Ще се завърна с нея след по-малко от три секунди, звезда на душата ми. Ще взема такси.

— Да, побързай. Искам да те прегърна.

— Дадено! — каза Арчи. — Ще взема две таксита.