П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— За какво, по дяволите, говориш?

— Отменете я, старче!

— Да отменя какво?

— Веселата стара стачка.

— Не, в никакъв… здравей, Дан! Свърши ли?

Господин Брустър, надвиснал над масата като градоносен облак, изгледа Арчи с неприязън, по-голяма от обичайната. Точно сега животът за собственика на „Космополис“ не беше никак приятен. Започне ли човек веднъж да строи хотели, работата заприличва на алкохолизъм. Всяко спиране, всяко внезапно лишаване от дневната доза оказва пагубно въздействие върху нервната система на пристрастения и по тази причина стачката, която бавеше строителството на новия хотел, беше захвърлила господин Брустър в мрачната бездна на нервното разстройство. В добавка към това пак заради стачката му се беше наложило да се върне от традиционния ежегоден риболов, тъкмо когато беше започнал да му се наслаждава; и като че ли тези две изпитания не му бяха достатъчни, ами сега на масата му седеше неговият зет. Господин Брустър имаше чувството, че Съдбата му изпраща повече страдания, отколкото човек може да понесе.

— Какво искаш? — озъби се той към Арчи.

— Здравей, старче! — каза Арчи. — Ела да се присъединиш към компанията!

— Не ме наричай „старче“!

— Дадено, стари друже, както кажеш. Слушай, точно се канех да предложа на господин Конъли да се качим в апартамента ми и да обсъдим тази работа на спокойствие.

— Разправя, че бил управител на новия ти хотел — изрече със съмнение господин Конъли. — Вярно ли е?

— Предполагам — мрачно заяви господин Брустър.

— Е, в такъв случай ти правя добрина — каза господин Конъли — като ти преча да го построиш.

Арчи попи потта от челото си с носната си кърпа. Времето летеше и започваше да му се струва невъзможно да изведе оттук тези двама мъже. Господин Конъли изглеждаше вкопан в стола си като някоя вековна скала Що се отнася до господин Брустър, той също вече беше седнал и гледаше Арчи с погнуса. Погледът на господин Брустър винаги караше Арчи да се чувства така, сякаш беше разлял супа по ризата си.

Изведнъж от другия край на залата, където се намираше оркестърът, долетя позната мелодия — встъплението на „Коляното на мама“.

— О, вече имаш кабаретна програма, Дан? — доволно отбеляза господин Конъли. — Откога ти разправям, че си изостанал в това отношение!

Господин Брустър подскочи.

— Кабаретна програма!

Той втренчи невярващ поглед във фигурата с бяла роба, която току-що се беше качила на подиума при оркестъра, а после се обърна към Арчи.

В този момент Арчи за нищо на света не би погледнал към тъста си, ако имаше възможност за свободен избор. Ала очите на господин Брустър го привличаха със същата хипнотична сила, каквато има погледът на змията за заека. Дори някой базилиск 25 25 Базилиск — митично влечуго, което поразява с дъха и погледа си, бел.пр. би могъл да извлече полза от няколко урока при него. Господин Брустър продължи да държи на мушката на погледа си Арчи, докато последният изпита усещането, че косъмчетата по тила му започват да пушат и да се къдрят в пламъци.

— Това да не е някоя от твоите глупости?

Дори в този напрегнат момент Арчи намери време почти несъзнателно да се възхити на проницателността и интуицията на своя тъст. Той сякаш имаше някакво шесто чувство. Нямаше съмнение, че точно така се печелеха огромните състояния.

— Ами, всъщност… за да бъда съвсем точен… всичко стана така…

— Вижте какво! — каза господин Конъли. — Стига сте дрънкали. Искам да слушам.

Арчи с готовност се подчини. В този момент разговорът беше последното нещо, за което жадуваше душата му. С голямо усилие на волята си той успя да отскубне очи от огнехвъргачките на господин Брустър и се обърна към подиума, където госпожица Спектейша Хаскисън подхвана първия куплет от шедьовъра на Уилсън Хаймак.

Госпожица Хаскисън, подобно на много от жените, населяващи Средния Запад, беше висока, руса и едро скроена. Тя беше момиче, чиято външност навяваше мисли за старата ферма, за топлите палачинки и за татко, който се прибира у дома за обяд след сутрешната оран. Дори късо подстриганата й коса не успяваше съвсем да заличи това впечатление. Тя изглеждаше силна и здрава, а дробовете й очевидно бяха добре развити. Госпожица Хаскисън се нахвърли върху куплета с онази енергия и размах, с която в близкото минало се беше опитвала да излезе на глава с инатливи магарета. Дикцията й беше като на човек, научен да привиква добитъка в обора без да се впечатлява от рева на циклоните, бушуващи в Западните щати. Независимо дали човек искаше или не, той чуваше всяка дума.