П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— Колкото повече им дава човек, толкова повече искат! — оплака се той. — Не може да им се угоди! И така е не само в моя бизнес. Ето, вашият баща, госпожо Мофам!

— Господи! Къде? — възкликна стреснато Арчи.

— Искам да кажа, да вземем например случая с вашия баща. Той полага всички усилия, за да завърши строителството на новия хотел и какво, в края на краищата, става? Уволнява някакъв човек, който не си гледал работата, и Конъли обявява стачка. И работата по сградата спира до уреждането на проблема. Не е честно!

— Така е — съгласи се Люсил. — Четох за това във вестника тази сутрин.

— Този човек Конъли е костелив орех. Можете да си помислите, че след като е приятел на баща ви, ще…

— Не знаех, че са приятели.

— Приятели са от години. Но каква полза! Все едно, мъжете започват да стачкуват. Не е честно! Казвах, че не е честно — повтори господин Блументал специално за Арчи, защото беше човек, който обичаше всички присъстващи да го слушат.

Арчи нито потвърди, нито се противопостави на обобщението. Той беше изпаднал във временна немота и глухота, защото само преди миг погледът му се беше натъкнал на двама мъже, които току-що бяха влезли в ресторанта. Единият беше едър, пълен човек с квадратно лице, чиято личност внушаваше респект. Другият беше господин Даниъл Брустър.

Господин Блументал проследи погледа му.

— Виж ти, Конъли пристига!

— Татко! — ахна Люсил.

Очите й срещнаха тези на Арчи. Арчи припряно отпи глътка вода с лед.

— Това — промърмори той — проваля плановете ни!

— Арчи, ти трябва да направиш нещо!

— Знам! Но какво?

— Някакъв проблем ли има? — попита озадаченият господин Блументал.

— Иди на масата им и поприказвай с тях — излезе с предложение Люсил.

— Аз! — Арчи потръпна. — Не, слушай, наистина не мога, стара приятелко!

— Изведи ги оттук!

— Какво искаш да кажеш?

— Знам как! — възкликна Люсил, осенена от внезапна мисъл. — Татко обеща ти да бъдеш управител на новия хотел, когато го построи. Е, в такъв случай стачката те засяга не по-малко от тях. Имаш пълно право да попиташ как стоят нещата. Иди и ги покани да вечеряте в нашия апартамент, където можете да поговорите спокойно. Кажи, че горе няма да ги притеснява… музиката.

Докато Арчи трепереше, изпълнен с колебание като състезател по воден скок, застанал в края на трамплина, който се опитва да събере необходимата смелост, за да се хвърли във водните дълбини, до масата, където бяха седнали господата Брустър и Конъли, приближи един пиколо. Той каза нещо тихо на ухото на господин Брустър и като стана, собственикът на „Космополис“ излезе от салона след него.

— Бързо! Ето го твоя шанс! — нетърпеливо каза Люсил. — Извикаха татко на телефона. Побързай!

Арчи отпи още една глътка вода с лед с надеждата да укроти своите тресящи се крайници, придърпа надолу жилетката си, оправи вратовръзката си, след което с изражението на римски гладиатор, който излиза на арената, тръгна през салона. Люсил се обърна, за да прави компания на объркания музикален издател.

Колкото повече Арчи се приближаваше към господин Алойзиъс Конъли, толкова по-малко му харесваше неговия вид. Дори от разстояние работническият лидер му се беше сторил страшен. Погледнат отблизо, той изглеждаше още по-отблъскващ. Лицето му имаше вид на изсечено от гранит, а очите му, в които се блъснаха очите на Арчи, когато последният се опита да се усмихне подкупващо, докато придърпваше един стол и сядаше на масата, останаха студени като буци лед. Господин Конъли създаваше впечатлението, че е добре човек да го има на своя страна по време на сбиване на кейовете или в някое поселище на дървосекачи, но определено не предразполагаше към дружеско общуване.

— Здрасти, здрасти, здрасти! — каза Арчи.

— Кой, по дяволите — изръмжа господин Конъли, — си ти?

— Казвам се Арчибалд Мофам.

— Аз нямам вина за това.

— Зет съм на добрия стар Брустър.

— Радвам се да се запознаем.

— Аз се радвам да се запозная с вас — заяви великодушно Арчи.

— Добре, довиждане! — каза господин Конъли.

— Ъ?

— Бягай да продаваш вестници. Тъстът ти и аз имаме делови разговор.

— Да, знам.

— Личен — добави господин Конъли.

— О, аз, знаете, също съм в играта. Ще бъда управител на новия хотел.

— Ти!

— Абсолютно!

— Така значи! — неопределено промърмори господин Конъли.

Арчи, доволен от лекотата, с която бяха потръгнали работите, се наведе фамилиарно към него.

— Слушайте! Няма никакъв смисъл, разбирате ли! Абсолютно никакъв! В никакъв случай! Не, не, не виждам никакъв смисъл! Е, какво ще кажете? Какво ще правим? А? Да? Не?