П. Удхаус - Гафовете на Арчи

Тъй като не желаеше да тревожи Люсил, Арчи не сподели опасенията си с нея. Той отиде в клуба, намери там Реджи ван Тюйл и потърси съвет от него.

— Слушай, Реджи, старче… като изключим тук присъстващите… да е имало някой откачен във вашето семейство?

Реджи, отдал се на дрямка, която винаги го налягаше в ранния следобед, се размърда.

— Откачен? — промърмори сънливо той. — Ами да! Чичо ми Едгар си мислеше, че е близнаци.

— Близнаци, а?

— Да. Глупава идея. Искам да кажа, че за някои от нас и един брой от чичо ми Едгар им беше предостатъчен.

— И как започна това при него? — попита Арчи.

— Как започна? Ами първото, което забелязахме, беше, че започна да иска по два броя от всичко. Трябваше на обяд да му слагат два прибора и прочие. Винаги искаше по две места в театъра. Да ти кажа, доста пари прахоса.

— И дотогава не беше се държал странно? Искам да кажа, не беше някак нервен и тъй нататък?

— Не си спомням да е имало такова нещо. Защо?

Тонът на Арчи стана сериозен.

— Ами, ще ти кажа старче, въпреки че не желая това да се разчува. Притеснявам се малко за моя добър стар тъст. Мисля си, че е на път да му се разхлопа дъската. Според мен, напрежението му се отразява зле. През последните няколко дни поведението му е дяволски странно.

— И какво точно прави? — поинтересува се разсънилият се господин ван Тюйл.

— Ами, като отидох онзи ден сутринта в апартамента му… той не ми дава и цент повече от десет долара, а на мен ми трябваха двадесет и пет… внезапно грабна едно огромно преспапие и го хвърли с всичка сила.

— По теб?

— Не по мен. Точно това беше странното. По някакъв комар на стената, така ми каза. Е, кажи ми, кой човек ще хвърли преспапие по комар? Искам да кажа, кой би го направил?

— Разби ли нещо?

— Колкото и да е странно — не. Но за малко да улучи една доста хубава картина, която Люсил му подари за рождения ден. Трийсетина сантиметра по наляво и щеше да я съсипе.

— Странна работа.

— И като стана дума за тази картина, след няколко дни се отбих да го видя и знаеш ли как го заварих — беше я свалил от стената на пода и я гледаше с един такъв особен блясък в погледа. Странна работа, какво ще кажеш?

— На пода?

— На добрия стар килим. Когато влязох, се пулеше насреща й с изцъклени очи. Направо се беше отнесъл. Като се появих, се сепна — сякаш излезе от някакъв транс, разбираш ли, и скокна като млада антилопа. Ако не бях го хванал, щеше да се стовари право върху нея. Дяволски неприятно се получи, знаеш. Поведението му беше странно. Сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. Как смяташ, какво трябва да направя? Не е моя работа, разбира се, но ми се струва, че ако продължава по този начин, някой ден ще вземе да намушка някого с голямата вилица за сервиране.

За облекчение на Арчи симптомите на тъста му престанаха да се задълбочават. Всъщност, поведението му отново стана нормално и няколко дни по-късно, когато срещна Арчи във фоайето на хотела, той показваше дори признаци на човек в добро настроение. Не се случваше често господин Брустър да си губи времето в приказки със зет си, но в този случай той поговори няколко минути с него за голямата кражба на картини, която беше главната новина по първите страници на сутрешните вестници. По негово мнение престъплението беше работа на банда и човек вече не можеше да бъде сигурен за имуществото си.

Даниъл Брустър беше говорил необичайно разпалено по този въпрос, но когато същата вечер Арчи се отправи към апартамента на тъста си, други събития бяха изместили тази тема. По време на вечерята той беше научил една чудесна новина, която зае изцяло мислите му и измести на заден план всичко останало. Макар че му дойде като гръм от ясно небе, тя го изпълни с любов и благосклонност към всички живи твари. Той се беше усмихнал на администратора, когато прекосяваше фоайето и, ако имаше един долар, щеше да го даде на момчето, което обслужваше асансьора.

Арчи завари вратата на апартамента на господин Брустър отключена, което при други обстоятелства щеше да му се стори необичайно, но тази вечер не беше в настроение да обръща внимание на подобни дреболии. Той влезе и като видя, че в стаята е тъмно и вътре няма никой, седна. Погълнат от собствените си мисли, не си направи труда да запали лампата и веднага се отдаде на мечтателни размишления.

Има особени моменти в живота, при които човек губи представа за времето, затова Арчи не би могъл да определи с точност колко време беше прекарал в дълбокото кресло до прозореца, когато за пръв път усети, че не е сам в стаята. Тъй като беше затворил очи за по-добра концентрация, не беше видял влизането на новия посетител. Първият сигнал за нечие чуждо присъствие беше резкият звук, предизвикан от удара на едно твърдо тяло в друго. Този звук веднага го свали от райските селения на земята.