П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— Миналия вторник дадох на Люсил сто долара.

Арчи се огорчи.

— Зарежи тази проза, старче! — поде той. — Просто си много далеч от истината. Далеч от целта, абсолютно! Това, което Люсил настоя да те питам, беше дали ще имаш нещо против… в един доста скорошен момент… да станеш дядо! Не е кой знае колко приятно, разбира се — продължи съчувствено Арчи — за човек на твоята възраст, но това е положението!

Господин Брустър преглътна с усилие.

— Да не искаш да кажеш…

— Имам пред вид, човек започва да се чувства малко като старец. Със снежнобяла коса и прочие. А разбира се, за човек в разцвета на силите си като теб…

— Да не искаш да ми кажеш…? Вярно ли е това?

— Абсолютно! Разбира се, ако питаш мен, аз съм с две ръце „за“. Никога не съм се чувствал по-въодушевен. Пеех си, докато идвах насам… а в асансьора дори отпуснах гърло. Но ти…

С господин Брустър беше настъпила чудновата промяна.

Той беше от онези мъже, които имат вид на издялани от неръждаема стомана, ала сега, по някакъв необясним начин, отливката беше започнала да се топи. Той за момент се взря в Арчи, а после, като пристъпи напред, грабна ръката му и здраво я стисна.

— Това е най-добрата новина, която съм чувал! — каза възторжено той.

— Ужасно мило от твоя страна, че така го приемаш — сърдечно заяви Арчи. — Искам да кажа, да станеш дядо…

Господин Брустър се засмя. За човек с неговия вид трудно би могло да се каже, че се усмихва закачливо; ала в изражението му имаше нещо, което смътно напомняше на закачливост.

— Скъпи мой друже! — каза той.

Арчи се сепна.

— Старче — продължи решително с нетипичните реплики господин Брустър, — аз съм най-щастливият човек в Америка!

Погледът му се спря на картината, която лежеше на пода. Той леко потръпна, но веднага се съвзе.

— След тази вест — каза той — мога да се примиря да живея с онзи кошмар до края на живота си. Чувствам, че вече няма никакво значение.

— Слушай — Арчи реши да изясни въпроса, който го мъчеше, — ще ми обясниш ли нещо? Не бих повдигнал този въпрос, ако ти не беше засегнал темата, но, като мъж на мъж, кажи ми, какво, по дяволите, беше намислил да правиш одеве, когато се стоварих на гърба ти?

— Предполагам, помислил си, че съм се побъркал?

— Ами, трябва да призная…

Господин Брустър хвърли враждебен поглед към картината.

— Е, имах всички основания, след като цяла седмица живях с това дяволско нещо!

Арчи го изгледа удивено.

— Слушай, старче, не знам дали съм те разбрал правилно, но ме караш да си мисля, че не харесваш това добро старо произведение на Изкуството.

— Да го харесвам ли! — възкликна господин Брустър. — Та то за малко не ме подлуди! Всеки път, когато го зървах, сякаш нож се забиваше във врата ми. Тази вечер имах чувството, че ще се пръсна на хиляди парченца, ако тази цапаница престои още идна вечер в апартамента ми. Не исках да казвам на Люсил, за да не я обидя, така че реших да изрежа проклетото нещо от рамката и да й кажа, че са го откраднали.

— Ама че странна работа! Точно така направи и старият Уилър.

— Кой е старият Уилър?

— Един художник. Мой приятел. Неговата годеница нарисувала картината и когато я взех от тях, той й казал, че някой я откраднал. Стори ми се, че той също не я харесва особено.

— Очевидно твоят приятел Уилър има добър вкус.

Арчи се замисли.

— Виж какво, това не е много по моята част — каза той. — Аз лично винаги съм се възхищавал от картината. Дяволски интересно произведение, така съм си мислел винаги. Все пак, ако ти, разбира се, смяташ така…

— Така смятам, от мен да го знаеш!

— Ами, тогава, в такъв случай… Знаеш какъв нетактичен човек съм аз… Можеш да кажеш на Люсил, че аз съм виновен…

Венерата на Уигмор се усмихваше на Арчи — както му се стори, с трогателна, умоляваща усмивка. За момент той изпита чувство за вина; но след това, като затвори очи и се стегна, подскочи леко във въздуха и се приземи с два крака върху картината. Чу се звук на съдрано платно и Венерата престана да се усмихва.

— Божичко! — възкликна Арчи, като погледна разкаяно останките от картината.

Господин Брустър не споделяше неговото разкаяние. За втори път тази вечер той стисна ръката му.

— Момчето ми! — заяви той с треперещ глас. — Мое скъпо момче, ти си участвал във войната, нали така?

— Ъ? О, да! От началото до края.

— Какъв чин имаше?

— О, младши лейтенант.

— Би трябвало да бъдеш генерал! — Господин Брустър преметна ръка през рамото му и отново енергично го прегърна. — Само се надявам — добави той — синът ти да прилича на теб!